Покаянието – път към Бога

текст: Матей 21:28-32


Притчата за двамата сина (Мат.21:28-32) показва по картинен начин същността на покаянието като единствения път, по който можем да се върнем при нашия Създател и Господ.

В художествената литература е важно не само това, което е казано, но и това, което не е казано. Авторът трябва да остави на читателя да се досети за някои неща, да си ги представи. Не е нужно да се каже всичко. Това би било подценяване на интелигентността на читателя.

И не само в литературата е така. Ако искаме да възпитаме едно дете така, че то да стане човек с висок морал, със силна воля и здрав характер, ние трябва да го оставяме да прави само някои неща, само да се досеща, само да намира начини да постигне целите си. Ако му казваме всичко, ако му помагаме във всичко, ще изработим един слаб и безволев характер.

Тая притча на Господ Исус е важна както с това, което е казано, така и с това, което не е казано, но не е трудно да се досетиш какво е то. И тя, както почти всички други, е много кратка. С малко думи се казват много неща. Удоволствие е за тълкувателя да открие какво е премълчано, да си представи атмосферата в тоя дом, да вникне в отношенията.

И тук, подобно на прочутата притча за блудния син, имаме баща и двама сина. Няма майка, няма сестри, няма баби и дядовци – нещо характерно за онова време, когато родовете са били големи и няколко поколения са живеели съвместно. Изводът е ясен и характерният триъгълник е налице: бащата е символ на Бога, Който е Главата, Законодателят, Контрольорът, Господарят. Той има правото да дава заповеди и да разпорежда кой къде да отиде. Двамата сина са символ на изпълнения със страсти човек, който се разкъсва между чувството за дълг и желанието да се отдаде на своя мързел, на своето упорство.

Трудно се живее в такъв дом. Трудно биха излезли от своите позиции отделните герои. Бащата не може да спре да мисли за доброто на семейството си, да се грижи за това лозето да е окопано и всичката друга работа да е свършена. Той не може да напусне своя реалистичен поглед върху нещата. Ясно му е, че ако искат да са добре, хората в неговия дом трябва да работят. Няма кой да им свърши работата. Никой няма да им окопае лозето. Трябва сами да сторят това. Синовете, като млади момчета, трудно могат да приемат мисленето на баща си. Тяхното желание е да си стоят на сянка, да си почиват, вместо да се трепят по полето. Картината е толкова типична, че сякаш става дума за всяко едно семейство на тая земя. Къде бащата не е загрижен за семейното благополучие и не настоява неговите синове да бъдат трудолюбиви и грижовни стопани? Къде младите хора не са убедени, че техните бащи са остарели и скучни, с неправилни разбирания?

Двамата сина символизират вечната борба вътре в нас между чувството за дълг и страстта към свободата и удоволствията. Бог ни учи да имаме отворени очи за простите неща, за нуждата от работа. Не може да се очаква благополучие, ако не работим. Земеделският труд е символ на най-тежката мъка, на най-черната участ. Така е, и Библията ни го казва в самото си начало. Тя ни описва как Бог създаде човека за блаженство и удоволствие, постави го в райска среда, където нямаше нито една от днес познатите ни злини. Нямаше и нужда от тоя убийствен труд, който стана необходим по-късно. Лекомисленото пропиляване на Божиите дарове доведе до Божието проклятие. Човекът трябваше с труд да си изкарва хляба, да се бори със земята, която напук ще му ражда тръни и бодили.

Никой труд не предизвиква такова остро отхвърляне от човека, както земеделския. Нищо, че той е единственият начин да си осигурим прехраната. Счита се почти за обида да си земеделец, да бухаш на нивата с мотиката. Това е оставено за най-простите хора, които не ги бива за нищо друго. Счита се не само за тежко, но и за оскърбително да работиш на полето.

Всеки физически труд се посреща така. Той е за глупави хора, за неуки хора, за некадърни хора. Учените и способните трябва да стават началници, да седят зад бюра на сянка, да управляват и командват. За тях е унизително да полагат усилия. За да се докопат до своите постове, умните трябва да се преборят с голяма конкуренция. А на полето има работа за всички.

Това не значи, че умственият труд не е труд и че няма нужда от умни хора, които да седят на бюра и да ръководят. Труд не е само да бухаш с мотиката. Важното е какви плодове се раждат от труда, доколко той допринася хората да живеят по-добре. Има нужда от копачи, има нужда и от водачи, които да обединяват обществото, да го насочват към правилни цели. Едни работят с ръцете си, други – с ума си. И едните са нужни, и другите. Лошото е, когато някой тръгне по пътя на престъплението и злото, когато се превърне в нещо като тумор в обществения организъм. Лошото е, когато мързелът надделее и човек започне да изсмуква благата по насилствен и престъпен начин от трудовите хора. Тогава обществото започва да боледува тежко.

Призивът на бащата към неговите синове символизира Божия призив към нас да вършим полезни и благочестиви дела, да оставим измамата и хитрините и да направим нещо реално, от което ще имаме полза и ние, и други хора. „Иди днес на лозето”, казва ни Бог. Лозето е буренясало и занемарено. Никой не ще да ходи там, когато трябва да се копае. Ходят, когато узрее гроздето. Наближава гроздобер и лозята все повече стават място на набези на крадци, които по време на копан никакви ги няма. Човек има два избора: да отглежда блага или да краде блага. Мнозина предпочитат второто, защото е лесно и бързо. Но това е мерзост в Божиите очи. Бог ни учи да бъдем хора, които създават реални блага, и да се пазим от кражба на блага. Божият призив е „да работим тихо и да ядем своя си хляб” (2Сол.3:12); „Който е крадил, да не краде вече, а по-добре да се труди, като върши с ръцете си нещо полезно” (Еф.4:28).

Нека отбележим, че бащата се обърна към своите синове поотделно. Той не ги събра заедно, за да им каже, че трябва да идат на лозето. Това може да не изглежда много мъдро, но то има за цел да изтъкне човешкия навик да се мъчим да се скрием, да се снишим, докато другите вършат тежката работа. Всеки от двамата братя (не знаем дали е било така, но сигурно е било и това е едно от неказаните неща в тая притча) можеше да каже: „Добре де, но защо аз? Защо не пратиш брат ми?” Хубаво е да имаш брат, защото можеш винаги да поискаш от баща си да прати него на лозето.

Когато човек чуе за покаяние, първата му реакция е точно същата. Той веднага пита: „Защо точно аз?” Да, вярно е, че не съм съвършен. Вярно е, че съм грешен. Но не е вярно, че съм най-грешен от всички. Нека се покаят политиците, които крадат на поразия. Нека се покаят мутрите, които са се награбили с толкова много народна пара. Нека се покаят убийците, които отнемат живота на невинни хора. Нека се покаят лъжците, които унищожават истината и карат хората да се отчайват, че има нещо истинско на тоя свят. Като се покаят те, и аз ще се покая.

Ако разсъждаваме по тоя начин, никога няма да се покаем. Да, има лоши хора на тоя свят. Има ужасни хора. Има чудовища в човешки образ. Те трябва да се покаят. Но ако чакаме първо те да се покаят и тогава ние, ще отидем заедно с тях в ада. И ще се наслаждаваме на тяхната приятна компания през цялата вечност.

Никой не е стигнал доникъде, когато гледа на другите хора. Всеки сам стои пред Господа със своите грехове, със своята нужда от покаяние. Това, че има по-грешни от нас, сигурно е вярно, но то не ни прави да сме праведни. Праведни ставаме само по един начин: когато изповядаме греховете си пред Господа и поискаме те да бъдат умити чрез Христовата кръв (Рим.5:1,2).

Удивително е, че бащата нямаше властта да принуди никой от синовете си да изпълни неговата заповед. Той можеше да даде разпореждането, като разчита, че то ще бъде прието с разбиране и двамата ще откликнат на Бащината воля. Но нищо повече.

Удивително е, че Бог се ограничава само с това да ни призовава да изпълним волята Му, без да използва други средства, за да ни принуди да я изпълним. Понякога ни се иска да не е така. Иска ни се Бог да хване тоя, който е получил заповедта, да го отведе насила там, където трябва и да го надзирава през целия ден, както в лагерите надзирателите са стояли над затворниците и са ги налагали с пръчки, когато не работят достатъчно пъргаво. Но нека видим кои са тия моменти. Те са, когато става дума за други хора. Чудим се как Бог не накаже тия престъпни политици веднага, когато започнат да вършат своите безобразни дела. Но когато ние извършим нещо грозно и лошо, се озъртаме и си казваме: „Добре че Бог е добър и не ме наказа!” Чудим се как Бог не изобличи престъпниците, така че веднага да бъдат натикани в затвора. Но когато ние извършим някакво прегрешение, сме доволни, че не следва незабавно наказание.

Не може да се мери с двоен аршин. Щом искаме Бог да ни прощава, ще бъдем доволни и когато прощава на други. Щом искаме Бог да ни разбира, ще бъдем доволни, когато разбира другите. Щом искаме дълготърпение към нас, ще искаме такова и за другите. Избирателността е присъща на човека. Човек е безкрайно милостив към себе си и безкрайно взискателен към другите. Това, което простим на децата си, не прощаваме на чуждите деца. Но нека не искаме и Бог да е като нас. Той е праведен, ние сме грешни. Той е истинен, ние сме лъжовни. „Нека Бог бъде признат за верен, а всеки човек за лъжлив” (Рим.3:4). Ако и Бог стане като нас да гледа с едно око на един, а с друго на друг, то тогава всяка истина е окончателно погинала.

Всеки от двамата сина можеше да откаже на баща си. Първият използва това и отказа.

Всеки може да откаже да се покае. Ние сме платили такава висока цена за свободата си – заради нея се лишихме от райската градина, от спокойствието, от здравето, от нетлението. Заради свободата станахме скитници без дом, подивяхме, поболяхме се, подложихме са на преходността. Бог зачита нашето желание да управляваме сами живота си. Можем да Му се покорим, можем и да Му откажем. Непокаяният човек няма свобода. Той привидно е безкрайно свободен, може да върши всичко, което му харесва, може да говори всякакви празни приказки, да ходи където поиска; всъщност той не е свободен, както не е свободен един затворник, който има право да сменя килиите си, но си остава все в тесните граници на своя затвор (2 Петр.2:19). Истинската свобода е не да избираш между по-малка и по-голяма злина, а между зло и добро.

Все пак първият син се разкая и отиде на лозето. Той осъзна колко е прав неговият баща да иска това от него. Даде си сметка, че ако продължават да занемаряват лозето, ще умрат от глад. Че ако се инати и чака брат си да иде да свърши работата, няма да видят нищо добро.

Не е важно колко противно на Бога сме се държали някога. Не е важно колко пъти сме Му отказвали да се покаем. Важното е един ден да се опомним и да се върнем при Него. Бог не е отмъстителен. Няма да ни накаже за това, че толкова дълго ни е чакал да благоволим да се покаем. Вратата Му винаги е отворена. Това ясно е изразено в сродната притча за блудния син, който беше приет от баща си, въпреки огромното унижение, което му нанесе, въпреки срама пред хората, въпреки големите материални щети, нанесени на семейната хазна.

Бог чака. До последния си миг човек има възможност да се покае и да се върне на мястото си. Това е така, но само по принцип. Има неща, които усложняват положението. Първо, никой не знае кога ще е този негов последен момент, особено при днешния динамичен живот, когато хората мрат като мухи. Второ, ако системно отблъсваш подадената ръка, това ще ти стане навик и много трудно ще се откажеш от него в един момент, когато цялото ти съзнание ще бъде блокирано от ужаса на приближаващия край. Затова който чуе Божия глас, не бива да чака. „Днес, ако чуете гласа Му, не закоравявайте сърцата си” (Евр.3:7).

Поведението на втория син ни показва, че не думите и обещанията са важни, а реалните дела. Вторият син ни възмущава с лицемерието си. Той веднага засипа баща си с обещания, че ще изпълни заповедта му. Нарече го не как да е, а „господарю”. Неказаното в притчата вероятно е, как този син започна да говори на баща си как ще копае цял ден, как ще очисти лозето, така че да не остане и тревичка, колко е възмутен от брат си, който така безотговорно се отнася към семейните дела. Нямаме причина да не мислим така, защото който тръгне по пътя на лицемерието, трудно може да се спре и да спазва някакви граници.

Бащата може би беше зарадван от тая готовност на своя син. А може би си го познаваше какъв е ласкател и хитрец и всяко негово обещание му причиняваше болка.

Това е голямата болест на Божието дело. От лицемерие то е пострадало повече, отколкото от външни врагове. Когато църквата става официална, към нея се прилепват хитреци с мазни уста и овчи кожи, а отвътре вълци-грабители, и правят така, че хората навеки да се отвратят от всичко.

Не знаем какво е станало, когато накрая се разбра кой е отишъл на лозето и кой не е. Първият син може би не беше по саморекламата и не обясни на баща си, че е работил. Вторият положително намери куп оправдания за това, че не е отишъл. Може би обвини брат си, че му е попречил да си изпълни плановете, като е отишъл на лозето. Може и бащата да не разбра кой е свършил работата и да остана с убеждението, че първият му син е лош, а вторият – добър.

Но изводът е ясен. Когато Господ Исус запита слушателите Си кой е добрият син, те изобщо не се затрудниха. Покаянието на първия син говореше много по-убедително от лицемерието на втория. Когато се покаем за греховете си, когато оставим лицемерието и празните приказки и започнем да принасяме плодовете на покаянието (Лк.3:8), ние се показваме като добри синове на нашия Отец. Той ще разбере кой какво е правил, кой е приказвал сладки слова, без да прави нищо реално и кой се е разкайвал за грубия си отказ, след което е започнал да върши бащината воля.

Всички сме грешни, но не всички изпитват съжаление за това и желание да се променят. Всички сме грешни, но всички можем да станем част от Божието семейство. То не е съставено от безпогрешни хора, които никога не са сторили нищо лошо, а от бивши грешници, които са осъзнали своята нужда от Бога, пожелали са нещо по-добро за себе си и са намерили достатъчно сили и смирение да ссе върнат там, където им е мястото – при своя Създател и любещ Отец.

Опасността от парите

Библейски текст: Естир 3:8-11


Книгата Естир е една от двете библейски книги, в които думата Бог въобще не се споменава. Това е показателно за ужасната и мрачна атмосфера, която царуваше в столицата на персийското царство. Атмосфера на безбожие и поквара, на безмилостна борба за интереси и интригантство.

В историята, описана в книгата, се разказва за някакъв Аман, който се издигна до върховете на властта и всички започнаха да му се кланят. Той явно беше негодник и зъл човек, но точно такива хора можеха да се издигат в такова царство. В едно общество, където цари безбожие и неморалност, винаги на върха се издигат най-хитрите и най-гъвкавите; техните ценности са само парите, насладите, властта. Целият ни свят е такъв. Всички опити да се въведе справедливост и почтеност се натъкват на огромна съпротива и се провалят.

Но имаше там един евреин, който не искаше да се кланя на Аман. Не защото беше толкова горд или завиждаше на Аман заради успеха му, а защото беше човек с морал и принципи и не искаше да се кланя на един покварен тип, макар той и да е бил удостоен с такава власт.слухът за неподчинението на Мардохей бързо достигна до ушите на Аман. В едно покварено общество слуховете бързо се разпространяват и всеки търси начин да натопи съседа си.

Аман, разбира се, веднага побесня и тръгна да си отмъщава. Но не му беше достатъчно да накаже само човека, който го беше ядосал. Той искаше да накаже и целия му народ. И беше прав. Този народ беше отгледал хора като Мардохей. А беше ги отгледал, защото имаше страх от Бога и имаше високи ценности.

Много пъти ст8Йава така, че заради един човек намразваме цял народ. Ако дойде у нас някой англичанин, напие се и удари някого, ние веднага правим извода, че всички англичани са такива. Да не говорим за германците, които са мразени от всички, защото са лоши и жестоки. Това е напълно погрешно. Във всеки народ си има добри и лоши хора и не бива да се правят генерални изводи. Същото важи особено за християните. Ако невярващите видят един християнин да прави нещо лошо, те веднага правят извода, че всички са като него, а после правят още един извод, че понеже са лоши, те трябва да бъдат преследвани строго и притеснявани по всякакви начини. Всеки отговаря за себе си. Безбожниците търсят само поводи да хулят Божието име и дело и използват всяка дреболия на всеки вярващ или считан за вярващ, за да си начешат мерака да говорят зло.

За да си отмъсти, Аман трябваше да получи благословията на царя. Като опитен интригант той добре обмисли плана си и се подготви така, че да не се получат никакви изненади. Той знаеше слабостите на своя господар и ги използва. Обвинението на Аман беше, че има един народ, който не спазва царските закони, защото си има свои, които противоречат на царските. Нещо, което не беше вярно; в една империя, построена върху насилието, никой не може да си позволи да има други закони и да не спазва официалните. Но царят не си направи труда да провери истина ли говори Аман. На него му беше все едно какви народи има в царството му и кой какви закони спазва; интересуваше го да има спокойствие и разкош. Идеята си този народ да бъде унищожен Аман подкрепи с аргумента, че по този начин в царската хазна ще постъпят много пари. Цели десет хиляди таланта сребро. Като чу тази сума, царят наостри слух. От толкова пари той никога не би се отказал, все едно колко хора ще бъдат изтребени. И даде на Аман зелена улица.

Като четем тези редове, можем да се заблудим, че Аман ще даде от себе си десетте хиляди таланта, за да бъде задоволено неговото наранено самочувствие. Не, те щяха да бъдат взето от евреите; преди да бъдат избити, те щяха да бъдат ограбени. Аман добре знаеше какво имат евреите и какво ще стане с тяхното богатство. От своя страна царят, разрешавайки му да реализира плана си, знаеше, че много от ограбеното богатство щеше да влезе в джоба на Аман, а не в хазната. Но и за хазната щеше да остане нещо. Така и двамата щяха да спечелят от тази акция. Царят щеше да си затвори очите за действията на Аман, а Аман щеше да внесе в хазната каквото трябва.

Тази противна история показва за кой ли път, че където се намесят парите, играта загрубява и много задръжки отпадат. Цар Асуир не се притесняваше да даде в ръцете на Аман цял един народ. Цял народ, в който имаше деца, жени, стари хора, младежи. Всички щяха да минат под ножа. Царят не си правеше илюзията, че Аман ще пощади някого. Но не се трогваше от това. Важното беше, че в ръцете му щяха да паднат много пари, с които щеше да си позволи много наслади.

В днешното материалистично време парите са върховна ценност за повечето хора. Важно е да ги имаш, а как си ги спечелил, не е важно. Никой не те пита на магазина откъде си взел парите си. Питат те имаш ли ги. Има в обществото някакви средства за контрол и който харчи много, трябва да обясни откъде са му парите. Но те не са много сигурни. Особено в общества като нашето, в които няма здрави ценности и хората не се вълнуват много от думи като морал, съвест и тем подобни. Важно е да падат пари, а как и откъде, не е важно. Важното е да е пълно портмонето, а как се е напълнило, няма значение.

Спомням си една гнусна история от първите години след падането на комунизма. Започна процес срещу Тодор Живков. Един фарс, цирк и пародия на правосъдие. По едно време в защита на подсъдимия се появила една артистка, нека не споменавам името й, защото такива имена не бива да се изговарят в църква. Тя свидетелствала, че е много благодарна на другаря си Живков, защото той много се грижел за българските артисти. Ето как се грижел. Въпросната народна будителка била млада артистка някъде и на един прием при другаря Живков, сред гъмжилото от народ, все избрани другари и другарки, щъкала и тя. Въртяла се все около шведската маса и здраво хапвала. По едно време се приближил не някой друг, но самият другар и казал закачливо: „Много си гладна, моме!” Момата първо се стъписала, но като усетила бащинското сърце на народния вожд, казала наперено: „Ами гладна съм, другарю Живков, как няма да съм гладна, като заплатата ми е сто и двайсет лева, а живея на свободен наем!” Другарят нищо не казал. Скоро след това артистката била извикана при директора на театъра и й дали ключ за нов апартамент. От другаря Живков. За да не живее на свободен наем и да й остават пари за похапване. Защото другарят Живков не обича да гледа гладни артистки. Той обича артистките да бъдат нахранени и закръглени. Такъв е неговият здрав селски вкус. И сега, когато другарят Живков е несправедливо съден, артистката се явява и свидетелства в негова полза. Дори накрая отива до него и го целува. Хубава история, трогателна. Но няма как да не се запитаме: Добре де, но откъде го е взел този апартамент другарят Живков? Ако е бил негов личен и й го е дарил, браво. Заслужава си целувката. Но то е ясно откъде. Взел го е от фонда от жилища, така че някое бедно семейство с две деца, което също получава по сто и двайсет лева и живее на свободен наем, би трябвало да получи. Само че не го е получило, защото не ходи на приеми на другаря Живков и не може да му каже къде живее и колко пари му остават за ядене.

Тази история помага да разберем защо България е в такова положение и защо нашият народ няма ценности. Как да има, като духовните му водачи се продават за един панелен апартамент? Как да има, като артисти, художници, скулптори, поети и цялата останала интелигенция бяха готови за дребни облаги, за подхвърлени от трапезата на големите началници мръвки да правят всякакви компромиси със съвестта си, ако изобщо са имали такава? Как да има, когато духовенството е готово да се хване за гушите заради някой манастир или свещоливница? Парите не миришат. Важното е да ги имаме, а как сме ги изкарали, не е важно.

Ние обичаме да повтаряме, че младите хора са чисти и че старите ги покваряват. Но има някои въпроси, които трябва да си зададем, преди да повтаряме това клише. Да, младите са чисти, но като искат постоянно и безпощадно от родителите си да задоволят всеки техен каприз, не правят ли сметка откъде техните родители могат да вземат парите за подобни разходи? Нима младият човек не знае колко струва един плазмен телевизор, един лаптоп, всяка една от новите електронни дрънкулки, които излизат на пазара всеки ден и след съвсем кратко време трябва да бъдат заменени от нови? Не знаят ли младите колко струва един мобилен телефон с някакви нови глезотии в него, който непременно искат да притежават, защото техните приятели ще им се смеят, че карат със разни „допотопни” телефони? Младите трябва да умеят да правят сметка какво могат да си позволят техните родители и да искат според възможностите. Иначе принуждават своите родители или да се пребиват от работа и да не се прибират никога вкъщи, или да се решат на някакви незаконни действия, които ще им осигурят пари, за да купуват на чедата си всичко и да ги карат да се чувстват горди сред своите връстници и да презират онези, които не си купуват най-новото.

Има в нашата страна доста хора, които живеят с кражба. Оправданието им е: „Бедни сме, затова крадем!” Повтарят го гордо и нагло. Добре, но защо тогава има бедни, които не крадат? Те как оцеляват? Докъде ще стигнем така, ако крадем, защото сме бедни?

Все по-често чуваме за обири на банки у нас, някои от които звучат почти комично, понеже са извършени от несръчни любители. Това са отчаяни хора, останали без работа, без доходи. Това им е достатъчен аргумент да вземат оръжие и да нахълтат в някоя банка, готови да убиват. Нямам пари и съм готов на всичко, за да намеря! Как така? Нима е оправдано да убиеш, само защото нямаш пари? Страшно е да се мисли по този начин.

Духът на Аман ни учи: Прави всичко, което ще ти донесе много пари. Няма значение колко хора ще загинат, важното е да станеш богат. Този дух владее днес света. За съжаление, има и църкви, които измерват успеха си на първо място с парите, които имат.

Ние трябва да се съпротивим на този дух на материализъм и сребролюбие. Всеки от нас като личност, като семейство и всички заедно като църква. Парите са чудесно средство, което извънредно много облекчава общуването между хората. Като всеобщо разменно средство те ни дават голяма свобода на действие. Но в същото време те са и едно огромно изкушение. Умението да се отнасяме правилно с парите ще ни направи много ефективни и ще ни предпази от зло.

Ние не бива да допускаме да печелим парите си по непочтен начин. Не само защото това е опасно и се преследва от закона; не само защото не всеки може да се уреди да стане част от хората, които могат да печелят незаконно. А по принцип. Не бива да се поддаваме на изкушението да печелим много пари по неморален начин, дори ако ни се удаде случай да го направим. Заради вярата си, заради убежденията си; не само защото нямаме възможност да крадем.

Това може да стане, когато имаме здрави ценности, които да са по-висши от парите. Парите изглеждат да са елементарно нещо. Всеки може да ги харчи. Или поне така си мисли, защото и да харчиш разумно пари е изкуство. Всеки може да ги цени, да ги пази, да се съблазни от тях. Те предизвикват първосигнални реакции в човека. Всеки налита на тях. Когато видим пари на улицата, веднага спираме и ги вземаме. Умните хора ценят други неща, които са по-важни от парите. Умните хора гледат на тях само като на средство, а не като на цел.

За навиците

Библейски текст: Евреи 10:19-25

Развитието на човека като личност се осъществява чрез движение от непознатото към познатото, от неовладяното към овладяното. Малките деца са лишени от всякакви умения. Но като наблюдават поведението на по-възрастните, те постепенно се научават на много неща. започват да разбират какво им се говори, а после и самите те да говорят – отначало смешно, с акцент, като че ли са чужденци; постепенно свикват да изразяват своите мисли и желания. Отначало не умеят нищо и са напълно зависими от родителите си, но постепенно се научават да бъдат самостоятелни. Не могат да четат, но се научават. Не могат да вървят, но провървяват един ден.



Постепенното натрупване на опит води до изграждане на навици. Когато виждат добър пример, децата изграждат добри навици. Когато виждат лош пример, свикват с лошото. За съжаление, лошото е много по-лесно за усвояване и децата бързо го научават. Както да се плува по течението е несравнимо по-лесно, отколкото срещу течението, така и лошите навици са много по-заразителни и много по-привлекателни.

Навикът е нещо много силно и трудно се излиза от него. Той е като релсите, които са толкова здрави, че удържат огромните влакове и не им позволяват да мърдат. Затова човек трябва да внимава да не свикне с нещо лошо и вредно, защото после ще му бъде трудно да се освободи.



Библията ни дава примери за добри или лоши навици. Нека проследим няколко.

1. Трагикомичната история на пророк Валаам и неговата ослица (Чис.22:22-34) засяга и темата за нормалното и странното. Валаам имаше ослица, която дълги години му беше служила вярно. Той познаваше нейните навици. Един ден обаче тя започна да се държи странно. Вместо да върви в пътя, взе да се дърпа настрана. Валаам не разбра причината и я удари. Втори път се притисна към стената на едно тясно място. Валаам пак не разбра какво става. Трети път падна и не искаше да върви повече. Валаам пак я наби. Тогава ослицата проговори с човешки глас и напомни, че никога не е имала навика да не се покорява на господаря си (30) и че ако сега го прави, значи има причина; Валаам, като по-висше същество, освен това и като умен човек, би трябвало да разбере защо тя изневерява на навиците си и да си направи извода, че нещо се случва. Но пророкът не постъпи така и трябваше да се случи нещо свръхестествено, за да се опомни той и да разбере грешката си. Животното му имаше само добри навици и не му бе навик да бъде своенравно.



2. Давид, преди да стане цар, трябваше да мине през едно огромно изпитание: да излезе против филистимския великан Голиат. Цар Саул му предложи доспехите си. искаше да предпази това смело момче от оръжията на врага. Даде му шлем на главата, броня, меч и други неща. Но Давид съблече тия железа от себе си, защото не беше свикнал да ходи облицован в метал. „Не мога да ходя с тези оръжия, защото не съм свикнал” (1Царе 17:39). Давид беше овчар, свикнал на свобода, на лекота, на волен живот. Доспехите го задушаваха и лишаваха от подвижност и пъргавина. Знаеше, че не може да се справи с Голиат по неговите методи и че ако излезе срещу въоръжения до зъби великан въоръжен като него, няма никакви шансове. Надеждите му бяха в изненадващите действия, в нестандартното. И най-вече в Божията помощ. И това му донесе победата. В символичен смисъл тази история ни учи, че не можем да излезем срещу дявола и мрака с неговите оръжия. Не можем да се бием със злото с оръжията на злото. Трябват ни други, нестандартни оръжия, срещу които то не може да се защити. „Не се оставяй да те побеждава злото; а ти побеждавай злото” – казва ап. Павел. Но как? Стихът свършва изненадващо: „с добро” (Рим.12:21). Злото може да се справи с всяка атака, която е с неговите оръжия, но против доброто няма какво да противопостави. Доброто го изненадва и го обезоръжава.



3. Пр. Еремия говори за дивата ослица, която е свикнала да живее в пустинята (2:24). Тя нямаше контакти с хора, които да я опитомят. Хората имат навика да отучват животните от техните диви навици и да ги правят кротки и възпитани, да ги държат в домовете си и да се забавляват с тях; във всеки цирк си има дресирани животни, които танцуват, покланят се, карат колело, скачат през обръчи и други неща, които говорят, че те вече са придобили други навици. Но тая дива ослица си е дива, живее диво, върши диви неща, не позволява на никого да я доближи, бие се и се отдава без никакви задръжки на своите страсти. С нея сравнява Бог Своя народ, който така и не можа да бъде опитомен и все си запазваше дивото поведение, въпреки безбройните опити на неговия Отец да го отучи от тях и да го научи на по-хубави и културни дела. Въпреки това Бог не преставаше да учи народа Си и да го предпазва от грешки. Така и ние биваме обучавани от Бога да се държим не като зверове, а като културни същества, които не вършат грозни и плътски дела. Това е едно дълго обучение, при което ние постоянно показваме колко бавно се учим и колко трудно се откъсваме от своите лоши навици, колко ни е трудно да изберем доброто.



4. Пр. Исая в 53 глава покъртително рисува образа на Месия, Божия праведник, дошъл сред нас като пратеник на мир и любов. Вместо да Го разпознаем веднага и да Го приемем като дългоочаквания Месия, ние Го обградихме с ненавист и враждебност. По тази причина Той се превърна в „човек на скърби и навикнал на печал” (3). Навикът се изгражда въз основа на множество опитности. Месия е бил толкова много пъти обиждан, отхвърлян, огорчаван, нараняван, че вече е навикнал на това. Отвикнал е да бъде спокоен и радостен. Нека не казваме, че това го направиха евреите и че те са виновни за трагедията с Христос. Ако бяхме на тяхно място, и ние щяхме да постъпим като тях, даже и по-бързо. И го правим. Месия продължава да бъде разпъван „втори път” (Евреи 6:6), сега вече „в себе си”; а и не само разпъван, но и „опозоряван”. С това ние подхранваме този тъжен Негов навик да бъде „навикнал на печал” и не правим нужното, за да Го отучим от него и да Го направим весел и щастлив от това, че има верни приятели.

Двете обещания

Библейски текст: 1 Царе 17:8-10 и 24-27


Библията ни дава светлина за това кои сме и още повече какви можем да бъдем, ако следваме Божия план за живота ни. Тя ни показва как да разпознаваме истинските неща от лъжливите и как да откриваме кога някой ни обещава нещо истинско и кога просто ни лъже. Това виждаме от прочутата история за битката межди Давид и Голиат.

Един детайл от тази добре позната история е, че за победителят, който би дръзнал да излезе срещу Голиат, бяха дадени две обещания, достатъчно щедри, за да съблазнят всеки.

Едното обещание беше дадено от самия Голиат. Той беше толкова възхитен от себе си и така обичаше силата си, че не позволяваше на своята войска да започне битката, да победи израйляните и да ги покори. Казва се, че в продължение на четиридесет дни всеки ден той се изстъпваше между двете войски и повтаряше своето предизвикателство някой да се бие с него. С други думи цели четиридесет дни две войски, съставени от по хиляди мъже, седяха на онова поле и бездействаха. Четиридесет дни готвачите се чудеха откъде да вземат храна, за да нахранят хората си, нивите оставаха неизорани, незасети, семействата на войниците оставаха без своите мъже – и всичко това заради честолюбието на един човек. Вместо като са излезли да се бият, да се сбият веднага и който победи – победи, който загуби – загуби и всеки да си върви по пътя, тези хиляди хора стояха на едно място, бездействаха, скучаеха и гледаха представлението на Голиат. Голиат искаше цялата слава за себе си. Искаше после хората да казват: „Ето го тоя, който ни донесе победата над израйляните, който ни направи богати и силни, който спаси живота ни от опасностите на войната. Ето го великия Голиат. Слава и чест на този юнак!”

Голиат беше толкова уверен в своята победа над човека, който би дръзнал да се бие с него, че даде едно голямо обещание. Този юнак би станал причина войската на израйляните да бъде обявена за победител във войната, а войската на филистимците да се предаде без бой. За филистимците това беше неприемливо, те имаха достатъчно сили да се сражават и шансове да победят, но егоизмът и честолюбието на техния водач ги лишаваше от тази възможност. Поставяше ги на риск. Но и те бяха толкова сигурни в непобедимостта на Голиат, че се съгласиха да чакат. От друга страна, войнът, който евентуално би се престрашил да се бие с Голиат, поставяше своята войска в голям риск. Вероятността да загуби битката беше много голяма и тогава той щеше да бъде виновен за поражението на своя народ. Навеки щеше да се помни, че заради този некадърник филистимците са завладели израйлевата земя. Родът му щеше да бъде поругаван и обиждан от потомците като род на страхливци и слабаци.

Второто обещание беше дадено от израйлевия цар Саул. Като слушаше обещанията на Голиат, Саул също беше принуден да обещае награда на смелчагата, който би се престрашил да излезе и да се бие. Наградата не беше лоша. Този воин би получил „голямо богатство, царската дъщеря и свободата на своя дом” (родът му щеше да бъде освободен от данъци). Саул даде тези обещания щедро, но не от щедрост, а защото също не вярваше, че ще се намери такъв безумец, който да излезе срещу Голиат; а дори и да се намери, той е обречен, защото няма човек, който да е в състояние да победи този филистимец.

Това бяха двете обещания. Обещания, които бяха щедри, защото който ги даваше, не вярваше, че ще трябва да ги изпълнява. Ако Голиат имаше малко повече ум в иначе толкова голямата си глава и малко повече скромност, нямаше да рискува така лекомислено себе си и народа си. ако Саул знаеше какво ще излезе от тази история, нямаше да обещава толкова големи награди. Но и Голиат, и Саул не се отличаваха с особена мъдрост.

Развръзката е известна. Намери се кой да излезе срещу Голиат и да го победи. И обещанията на Голиат и Саул влязоха в сила за изненада на всички. Обещанието на Голиат се изпълни само. Смаяните филистимци видяха с очите си как техният вожд и славен юнак пада като покосен. Това ги уплаши толкова много, че те побягнаха панически, забравили всякаква военна тактика. Когато Голиат беше обезглавен, с това се обезглави и тяхната войска и се превърна в едно разпадащо се, уплашено и бягащо тяло, което лесно стана плячка в ръцете на преследвачите. Израйляните получиха победата неочаквано лесно, поднесена им на тепсия, и не пропуснаха възможността да й се насладят. Целият им страх и напрежение изчезнаха и те пиеха с пълни шепи виното на победата.

По-сложно се оказа с наградата на Саул. Царят наистина се зарадва от победата на Давид и от неочакваната развръзка. Той взе Давид при себе си, даде му дъщеря си Михала. Но постепенно започна да му става ясно, че е допуснал един много силен и опасен съперник. Щом Давид е там, за какво беше Саул? Щом има един такъв млад и смел воин, то не е ли време царят да се оттегли и да даде на него престола? Скоро, твърде скоро стана така, че Саул осъзна: Давид е по-опасен и от Голиат. Давид е заплаха за властта на Саул. И затова трябва да умре. И царят се зае да си изпълни идеята. Започна гонението на Давид. Той трябваше да бяга, ако искаше да спаси живота си. в това бягане той в един момент отиде при филистимците, при същите тези филистимци, на които беше донесъл такива големи нещастия.

Така стоят нещата в исторически смисъл. Така е станало, след като Давид победи Голиат. Но Библията ни показва чрез подобни конкретни примери духовни истини и това е по-важното, това е вечното, което я прави да е актуална във всяко време. В духовен смисъл можем да съзрем себе си зад личностите и действията, които са ни разказани.

Ние приличаме на Голиат. Толкова сме самоуверени, толкова сме самовлюбени, толкова сме сигурни в мъдростта си и силата си, че сме готови да даваме обещания наляво и надясно. Сигурни сме, че никой не може да ни излезе насреща.

Всеки човек смята дълбоко в себе си, че личното му съществуване е най-забележителният факт в цялата световна история и всичко се върти около него. Това, което е било преди него, е стара история, незначителна и недостойна за споменаване. Нашите родители са били глупави хора, които не са разбирали живота, нашите деца са глупави същества, които нищо не разбират и вършат само грешки. Ние сме! Това е мъдростта, това е върхът на пирамидата, това е човекът, заради когото е било всичко. Преди нас е било невежество и мрак, с нашето заминаване всичко ще свърши. Ние знаем как се живее, ние трябва да получим всичко, нашите родители са длъжни да работят за нас, подлагайки се на ограничения и лишения; нашите деца не заслужават нищо да им оставяме, защото са лекомислени.

Нека не се подвеждаме от различните форми на скромност и самокритика, които чуваме често и сигурно и ние демонстрираме. Това е само поза, неискреност. Дори когато усещаме, че не знаем и не можем много неща, че сме направили много грешки, ние пак се доверяваме на себе си и не преставаме да се обичаме. С удоволствие припомняме собствените си добри дела и крием грешките си. Лъскаме фасадата си, а не даваме никой да погледне в задния ни двор. Искаме да се помни доброто, а не лошото. Искаме да бъдем оценявани справедливо, като под справедливо разбираме да се оценят нашите заслуги и да се омаловажат грешките ни.

Като Голиат се мислим за непобедими. Никой грях не може да ни победи. Когато все пак това стане, казваме, че това не е било чак толкова лошо, че в сърцето си сме добри, че сме сторили греха против волята си, че други са виновни, че последиците не са толкова лоши. И всякакви други оправдания. Само не и разкаяние, само не и молба за прошка от Бога и хората, само не и усилие да възстановим нанесените щети. Но духовният човек не си играе с греха. Той не е сигурен в себе си. той не е Голиат. Той няма никакво доверие в себе си. Знае колко е слаба неговата природа. Знае колко лесно тя може да го вкара в блатото. „Ако кажем, че нямаме грях, лъжем себе си и истината не е в нас” (1Йн.1:8). Не можем да си играем с греха, както Самсон си играеше със силата си. Не можем да ходим по пътищата на плътта и да чакаме духовни резултати. Грехът „лесно ни оплита” (Евр.12:1), без да се усетим, без да вземем мерки да се освободим. Както сме огромни, въоръжени, самоуверени точно толкова, колкото беше Голиат, така не усещаме кога камъчето изсвистява и се забива в челото ни. Всяка игра с него се превръща в загуба и разгром с тежки последствия.

Като Голиат ние се отнасяме с лекомислено пренебрежение към бъдещето. Знаем, че всичко може да ни се случи. Шофьорът, който е катастрофирал, самоуверено е смятал, че това на него не може да му се случи. Но се е случило. Здравият се хвали, че не може да се разболее. Но се разболява. Богатият се хвали, че винаги ще има пари. Но един ден остава беден. Високопоставеният краде и лъже, сигурен, че никой няма да му поиска сметка. Но един ден пада и върху него започват да се сипят удари. Всичко може да стане, от нищо не сме застраховани. Какво да правим тогава? Просто трябва да бъдем по-смирени. Да знаем, че сме лъх и пара, да се молим Бог да ни закриля, да възлагаме в Неговите ръце живота си, да вършим това, което Той иска и да бягаме от изкушенията на прекомерното честолюбие. Не бива като Голиат да залагаме всичко на една карта. Има и други юнаци на тоя свят, които могат да се изправят срещу него – и тогава оставаме без глава, а войската ни, която наивно е вярвала в нас и ни се е доверила напълно, побягва разбита и уплашена. Много сме лесни за побеждаване, много сме крехки, много сме уязвими. Не бива да допускаме нашият егоизъм да стане причина за падение. Не бива да помпим нашето самочувствие, защото можем да го препомпим. Не бива да пренебрегваме другите, които стоят зад нас и ги смятаме за статисти, за публика, която не може да прави нещо повече, освен да ни аплодира. Ние сме част от семейство, от общество, от трудов колектив, от църква. Не бива да гледаме на всяка цена да изпъкваме, да ставаме водачи, да поемаме отговорност, за която нямаме сили. Трябва да намерим своето място така, както органите намират мястото си в големия организъм и си вършат работата тихо.

Но ние приличаме не само на Голиат, а и на Саул, който също даде щедро обещание, без да мисли, че един ден ще му се наложи да го изпълнява. Това е особено опасно за вярващите. В даден период от своя живот човекът достига до Бога. Чул е нещо, видял е някакъв пример от някого, прочел е книга – това докосва сърцето му и той усеща вяра, която го води до покаяние и новорождение. Бог е станал неговият Спасител. Както Давид спаси Израил, така и Бог ни спасява от Голиат на смъртта и греха. Както Саул беше радостен и благодарен и възторжено се втурна да гони обърканите филистимци, така и ние сме щастливи и се втурваме да сечем пълчищата на греха и мрака, които уплашено бягат от нас.

Но тук се случва нещо, което ни идва като изненада и ни създава сериозни проблеми. То е това, че след като сме повярвали в Бога и сме Го поканили в живота си, Той няма да е съгласен ние да си останем царе. Ще иска Той да е царят, а ние да се откажем от царуването и да станем Негови поданици. Това е неизбежно. Не може да има двама царе. Единият трябва да отстъпи.

В живота на много хора се е разигравала подобна драма. Те са повярвали с радост. Но после са разбрали по някакъв начин, че това не е станало, за да получат един слуга, а са получили цар.

Божието водителство

Библейски текст: Йоан 14:1-6

Християнството не е просто приемане на някакви духовни разбирания, записани в Библията и добавени от различни тълкуватели или в учението на църквата. Има и такива хора, които не могат да направят връзка между нещата, в които вярват и начина, по който живеят. При това те никак не са малко. Но това не е истинско християнство, а привидно. Истинското християнство е нещо съвсем друго. Какво е то, ще си припомним сега.

Нашата връзка с Бога прилича на отношението родители – деца.

1. Има лоши родители, които раждат деца и ги изоставят веднага. Те са направили това под влияние на своите най-първични инстинкти, без да имат намерение да създават поколение, без да си правят труда да променят начина си на живот. И когато детето дойде, то е нежелано. Държавата се заема да го отгледа. А държавата не може да гледа деца. Тя може да храни деца, да облича деца, но не и да създава личности.

Според някои Бог е създал този свят, създал е и човека и го е зарязал. Не се интересува повече от него. Не му помага, не му пречи. Човекът си живее така, както смята за добре и се справя с проблемите си сам.

2. Има родители, които проявяват известна грижа за децата си. Не ги изоставят, но и не им отделят особено внимание. Смятат, че като ги нахранят и облекат, достатъчно е. Често ще чуем майки да питат своите две-три годишни дечица: „Какво искаш? Гладен ли си, жаден ли си?”

Според други мислители Бог се грижи за света, който е създал, но не много. Дава му по нещо, пази го, движи нещата така, че да не се получи катастрофа – но нищо повече. Който успее да измоли нещо от Него, успее. Но не всички успяват, защото Той трудно дава.

3. Има и добри родители, които дават много на децата си. Не само ги обличат и хранят, но и ги възпитават с любов. Правят всичко възможно да им дадат най-доброто. Децата усещат това и растат в една много благоприятна среда, развиват се умствено, физически и морално и стават добри хора.

От този трети вид е и отношението на Бога към човека. Бог дава всичко, за да бъде човекът опазен, да бъде възпитан и развит морално. За това ни говори природата с цялата нейна щедрост и многообразие, моралният закон вътре в нас; Бог ни е дал Своето слово, за да знаем всичко за Него, дал ни е Своя Син, пролял кръвта Си за нашето спасение. Ние не сме сираци, не сме изоставените деца на вселената, а сме деца на живия Бог и живеем под Неговата грижа.

Както децата, за да станат хора, трябва да се покоряват на родителите си, да им вярват, да са убедени, че те им желаят най-доброто, така и човекът, повярвал в Бога, трябва да търси пълно сливане с Него. Само така, в такава двойка, в такъв съюз, може да се получи желаният резултат. Ако Бог не получава от човека покорство и любов, не може да го води насила. Това е противно на Неговите убеждения. Един Бог, Който е казал, че е любов, не може да се превърне в Бог-Диктатор. Любов значи да зачиташ този, когото обичаш. Истинската любов е взаимно зачитане.

За да имаме успех, трябва да се държим за Бога. А това значи да се предоставяме на Неговата грижа и водителство. Да имаме пълна вяра, че Бог ни желае доброто и ще ни води към него. Да опазим тази вяра дори когато не ни е ясно защо не стигаме до целта и защо минаваме по някакви много заобиколни и трудни пътища.

Ние често споменаваме това, че истинското християнство е пълно посвещение на Бога и отказ от собствената воля, която много пъти е излизала погрешна и ни е довеждала до задънена улица. Божията воля може да ни направи много по-щастливи, успешни, спокойни, полезни. Когато се посветим на Бога, Той поема грижата за нас, а ние просто трябва да Го следваме.

Има два начина, по които можем да се държим относно Божието водителство. Нека ги сравним с житейски примери, които често ни се случват.

Едни смятат Бога за нещо като таксиметров шофьор. Каква е ролята на таксиметровия шофьор? Да ни закара там, където искаме. Той не определя целта ни, а само я следва. Ако отидем в един голям град, който ни е съвсем непознат и имаме само един адрес, ние го даваме на шофьора и той ни закарва там. Негова грижа е как ще го направи. Той е отговорен за нашата безопасност. Той трябва да кара така, че да не се блъснем с друга кола. Той трябва да спира на червено и да минава на зелено. Той трябва да пази пешеходците, които се изпречват на пътя ни. Той трябва да знае къде е мястото, до което искаме да стигнем. Той трябва да избере най-прекия път. Той отговаря, ако го спре полицията и му потърси сметка за извършено нарушение. Той трябва да притежава всички необходими документи за управление на автомобила, за таксиметрова дейност, да има касов апарат и прочие. Нашето участие е само да му посочим мястото, където искаме да отидем. Таксиметровият шофьор няма право да ни съветва да не ходим на това място, а на друго, да ни се кара, че не вървим по добър път и да настоява да сменим целта си.

Водителството на таксиметровия шофьор е само техническата страна на процеса. Останалата част е наша. Ние задаваме условието, той само решава задачата. Така си представят много хора Божието водителство. Те имат своите цели. Искат да бъдат здрави, доволни, нахранени, богати, весели. Искат същото и за своите приятели, за семейството си. Искат лошите да бъдат наказани. Искат чиста природа. Искат да няма природни бедствия. Искат да няма терористи и измамници, на света да владее мир и сигурност.

Кой трябва да изпълни тази задача? Кой трябва да закара тези хора до желаната им цел? Разбира се, Бог. Това Му е работата. Той е тук, за да ни служи. Нашата работа е да се забавляваме, Божията работа е да ни пази. Ако не си върши работата, Му се караме.

Знаем какво казват повечето хора, когато им се случи нещо лошо. Първият им въпрос е: Къде е Бог. „Къде беше Бог?”, питаха мнозина след ужасните събития от 11 септември. Защо допусна това? Къде беше Бог, когато стотици хиляди бяха пометени от цунами. Къде е Бог, питат хората, когато падне самолет, когато се излее порой, когато трус убие няколко десетки хиляди. Те не са схващали Бога като нещо реално, докато са били добре. Не са Го търсили, когато са били здрави и доволни. Когато са решавали да си направят някакво удоволствие, примерно да откраднат някоя по-голяма сума, или да си устроят едно голямо пиянско парти, или мъж да кръшне с някоя чужда жена, те са гледали това да остане в тайна и Бог да се направи, че не ги вижда. Бог трябва да си гледа работата. Да служи тихо и деликатно, да доставя всичко нужно, да държи вселената в ред, да усмирява природните стихии на земята, да предотвратява катастрофите. Но когато се случи нещо ужасно, когато редът се наруши, когато хаосът го замени с всичките последствия от това, тогава започват сърдитните и обвиненията.

Такова възприемане на Бога не е правилно. Бог не е таксиметров шофьор, който просто трябва да ни закара бързо, сигурно и комфортно до целта ни. Нашите цели не харесват на Бога. Бог иска да ни заведе на добро място и няма да ни вози, ако не харесваме това място. Тогава ще трябва да си намерим друг шофьор. Него го има и е готов да изпълни всяка щуротия на клиентите си, защото знае, че отидат ли там, където ги водят страстите им, те никога няма да могат да се върнат обратно. Ще ги закара даже безплатно.

Правилното отношение към Бога е точно обратното. Ние трябва да признаем пред Него, че не знаем къде да отидем, не знаем коя цел е добра, не знаем кое е полезно за нас. Не знаем не само целта, но и пътя към нея. Нищо не знаем. Знаем само, че искаме да живеем смислено, да прекараме земните си дни в нещо полезно и добро, искаме да не изчезнем един ден, когато телата ни вече не са годни за живот. Това може да стане не като диктуваме на Бога къде да ни води, а като Му се доверим напълно да ни води където иска и където ще ни бъде хубаво да сме.

Грешката на повечето хора е, че смятат земния живот за всичко. Според тях ни е дадено да живеем определено време и после ни няма, все едно, че никога не сме били. Който мисли така, не може да не направи и следващата крачка и да каже, че тогава е важно да прекараме живота си възможно най-весело и забавно. А за да живееш весело и забавно, трябва да имаш пари и свобода. А за да имаш пари и свобода, трябва да ограбиш някой друг, който да работи и да е нещастен, за да бъдеш ти щастлив. Така е на този свят. Който има повече, го има, защото го е взел от някой друг.

Бог ни вижда по друг начин. Той ни е дал земния живот, но и още нещо: вечен живот. Земният живот е само подготовка за вечността. Нещо като приемен изпит. За Бога е важно не само как живеем тук, но и искаме ли да живеем и горе.

Всеки, който вярва в това, естествено е готов да понесе всичко, да се подложи на всякакви изпитания, само и само да достигне целта си. Християнската цел не е земно благополучие, пълно здраве, пълно спокойствие, изобилие. Християнската цел е небето. Това е положението. Който иска да го приеме, да го приеме. Който не иска, негов избор. Много хора остават при земното. За тях добро е, когато живеят добре. Но когато не живеят добре, те се чудят какво става и какво прави Бог, че не си гледа работата. Тяхната вяра свършва, когато дойдат първите неприятности и първите трудности. В това са вярвали, това получават.

Господ Исус приживе се опитваше да внуши тази идея на Своите апостоли, но се натъкваше на пълно неразбиране. Те не можеха да проумеят защо Той, след като е Син на Бога, след като притежава такава мощ, не ги използва, за да стане цар от най-висок ранг. Когато Той им говореше, че ще умре на кръст, това им се видяха празни приказки на объркан човек. Със Своята смърт и възкресение Христос показа какво иска да направи и накъде води Своите последователи.

Това, че нашата голяма цел е небето, съвсем не значи, че на тази земя трябва да бъдем постоянно нещастни. Огромна заблуда е да мислим така. Напротив, това е пътят към истинското земно щастие. Няма по-погрешно нещо на този свят от пътищата, които хората мислят, че водят към щастието. За тях то се постига с пари и удоволствия. И те посвещават всичките си сили на тази цел. Но това, което постигат, е още по-голямо неудовлетворение, още по-неутолима жажда. Човек не може да бъде щастлив, ако умишлено лъже себе си, че върви по прав път.

Малко преди да бъде предаден и да започнат мъките на бичуването и кръста, Господ Исус насърчи Своите ученици да насочат погледа си далеч напред, към истинската цел: Да не се смущават, да не се боят (Йоан 14:1). Защо? Защото вярваха в Бога, а сега трябваше да вярват и в Божия Син. И веднага им разкри, че на небето има място за всички и че там всички ще постигнат блаженството, към което напразно са се стремили приживе. На Него Му предстоеше да отиде там и да се заеме с приготовление за място за повярвалите.

Странно в тази сцена беше, че Исус обясняваше на апостолите в какво вярват – нещо, което те сами трябваше да знаят. Тома с присъщия си скептицизъм се учуди. Той не знаеше, че вярва в такива неща. Не знаеше нито къде отива Исус, нито пътя. Репликата му беше напълно искрена. Тя означаваше: „Господи, какви ги говориш?”

В случая Господ Исус говореше пророчески за бъдещата вяра на апостолите. Те още я нямаха. Още не вярваха във вечния живот. Но скоро щяха да разберат какво им говори Исус. Техният живот щеше да бъде вече центриран около истината за небето като голямата цел на вярващия и щяха да са готови на всякакви земни несгоди, за да я постигнат. А за да стане това, трябваше да вървят по стъпките на своя Господ Исус.

Странно е, че много хора се държат така, сякаш никога не са чували, че човек живее определено време на тази земя и после изчезва. Това не са го измислили християните, за да развалят настроението на някого, а си е очевиден факт. Когато им кажеш, че земното не е всичко и че има и друг живот, те скачат, сякаш си ги обидил. Защо така страстно отхвърлят хората идеята за вечността? Може би защото смятат, че това е твърде хубаво, за да е вярно. Може би искат да се хванат за сигурното – земното щастие -, вместо да гонят нещо несигурно и отвлечено.

Но никой не може да живее щастливо тук, ако няма задоволителен отговор на въпроса за краткостта на този живот. Хората затова са толкова нервни и неспокойни, защото знаят, че нямат много време. Знаят това, дори когато се правят, че са го забравили или че не ги интересува. Как може да живее спокойно един осъден на смърт? Спокойно живее само този, който знае, че има много време пред себе си, че му предстоят много хубави неща, че животът му няма да е непрестанно губене на възможности и приятели, а че един ден всичко ще му се върне и тогава той ще бъде блажен. Не можем да се сърдим на безбожниците, че са така неспокойни.

Покайваща молитва

Господи, аз вярвам, че Ти си жив и реален, и че Ти изпрати Сина си, за да пролее кръвта си, заради мен. Умря и възкръсна на третия ден, за да можем да имаме вечен живот и свободен достъп до Теб. Покайвам се от всеки грях, който съм извършил в живота си и Те моля да ми простиш в името на Исус Христос. Благодаря Ти, че ще бъда с Тебе през вечността и за привилегията, че съм Твое дете. АМИН!

Защо се е покръстил Исус?

Мат. 3:13-15 "Тогава идва Исус от Галилея на Иордан при Иоана за да се кръсти от него. А Иоан Го възпираше, казвайки: Аз имам нужда да се кръстя от Тебе, и Ти ли идеш при мене? А Исус в отговор му рече: Остави Ме сега, защото така ни е прилично да изпълним всичко що е право. Тогава Иоан го остави."
Защо всичко е трябвало да се случи точно така? Работата е в това, че през време на цялата история нито един юдеин не се е съгласил да се покръсти. Кръщението е било известно на юдеите, но само на прозелитите, преминаващи в юдаизма от някоя друга вяра. Било напълно естествено, че опетненият от грехове и развратен прозелит трябва да бъде кръстен, но нито един юдеин никога не би могъл да предположи, че на него, представителя на богоизбрания народ, син и потомък на Авраам, на когото е осигурено спасение, някога ще му се наложи да се покръсти. Кръщението било за грешниците, а нито един юдей не можел да помисли за себе си като за грешник, на когото достъпът до Бога е закрит. И ето сега, за първи път в историята на своя народ, юдеите осъзнали собствената си греховност, осъзнали колко много им е нужен Бог. Никога по-рано у юдеите не е бил толкова силен всеобщия порив към покаяние и търсене на Бога Това бил моментът, който чакал Исус. Хората осъзнавали своята греховност и като никога чувствали потребност от Бога. В това Исус виждал удобен случай и в акта на кръщението, в момента, когато хората отново почувствали своята греховност и търсели Бога, Той потвърдил правилността на решението на тези, които признали себе си за грешници.
Нашият Господ се е покръстил и заради това, защото със своето изпълнение на заповедта, потвърдил истинността на служението на пророк Йоан.
Кръщението на Исус носи в себе си недвусмислен пример за това как трябва да постъпваме в нашия християнски живот. Покръстеният Исус е образец за подражание за тези, които имат намерение да Го следват. И така, кръщението на Исус е пример за нас.
1 Петр. 2:21-24 "Защото и на това сте призовани; понеже и Христос пострада за вас, и ви остави пример да последвате по Неговите стъпки; Който грях не е сторил, нито се е намерило лукавщина в устата Му; Който бидейки охулван, хула не отвръщаше; като страдаше, не заплашваше; но предаваше делото Си на Този, Който съди справедливо; Който сам понесе в тялото Си нашите грехове на дървото, тъй щото, като сме умрели за греховете, да живеем за правдата; с Чиято рана вие оздравяхте."
И накрая, думата "правда" в текста, носи в себе си смисъл на оправдание. Именно за да ни оправдае, нас, загиващите грешници, Исус Христос, Святият и Непорочният, отъждестви Себе Си с обикновените грешници. В това отъждествяване Той взе греха на цялото човечество на Себе Си, за да ни оправдае.
Той, бидейки Сам образ Божий, не страдал от амбиция да бъде равен на Бога, но унижил Сам Себе Си, приемайки образ на роб, уподобявайки се на човеците; смирил Себе Си, станал послушен даже до смърт, дори до кръстна смърт. Затова и Бог Го е превъзнесъл и Му е дал име, по-високо от всички имена, така, че пред името Исус да се преклонят всяко коляно от небесата, земята и преизподнята, и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за славата на Бога Отца.

Чарлз Фини Побеждаващата молитва

За Чарлз Фини от Кенет Хегин

„Чарлз Фини е вероятно царят на молитвата. Знае се, че той е човекът, който с молитвата си предизвиква съживление . Има най-големи успехи и неговите обръщеници са най-твърди от всички от времето на апостол Павел до сега. Известно е, че 85% от покаялите се остават верни на Бога.
Муди беше голям евангелизатор , но само 50% от покаяните се утвърждаваха. Ние имахме едно голямо раздвижване през последните 50 години, но не повече от 50% оставаха верни на Бога. Фини имаше най-големи числени резултати, що се отнася до пазене плода на труда му, от времето на апостол Павел до сега.

Четох, например в автобиографията на Фини, че през 1829 г. отишъл в градчето Рочестър, Ню Йорк, където практически всички в града се спасили. Всички магазини за алкохол били затворени. Не останало и местенце в целия град, където да може да се купи алкохол. Имало такова съживление, че когато в града пристигнал цирк, само двама отишли да го гледат и той бил затворен. Единственият театър в града бил също затворен. Всички се интересували от Бога. Съживлението било на лице. Хората не се вълнували от нищо друго.
Четох веднъж, че отишъл да води друго събрание, когато бил Презвитерианец. Бил говорил за около 15 минути, когато Божията сила връхлетяла върху него. Около 400 души паднали от столовете на пода. И това била Презвитерианска църква!
Той не знаел какво става, но казва, че после разбрал, че всички са били грешници които са се спасили в момента, когато паднали. Молил се за съживление. Той бил истински човек на молитвата. Казва се, че е имал няколко преживявания в молитва, които наистина го променили. Добавил, че се е чул да казва на Господа: "Господи, Ти нали не смяташ, че ние няма да имаме съживление. Ти не мислиш, че можеш да ни лишиш от благословенията си?" Открил, че напомня на Бога, какво е обещал. „

Въведение

За допринасянето на Събуждане е необходимо да се използват два инструмента: истината, за да въздейства на човека и молитва, за да разположи Бог. ​

Когато говоря за предразполагане на Бога, аз не говоря за че молитвата променя Божията воля и характер. Молитвата прави промени в човека и това дава възможност на Бог да направи това , за което сме се молили. Когато грешникът се кае, състоянието на сърцето му дава възможност на Бог да му прости. Бог е готов винаги да прости, ако грешникът е готов да промени мнението си и се покае за греховете си. Той винаги ще срещне прощение. Бог е винаги готов да благославя.

Молитвата се явява главното звено в тази следствена верига, която донася Събуждане. Истина сама за себе си, без Святия Дух не дава желаният резултат, а Божият Дух се дава в молитва.

Често може да се види ,че проповедник , отделящ много повече време за проповедите, но пренебрегващ молитвата, има малък успех в придобиването на души.

Сега моята тема е побеждаващата молитва.

Ще разгледаме:

1 какво е това побеждаваща молитва.

2 Защо Бог изисква такива молитви

3 Признаците на побеждаващата молитва.

4 С такива молитви много се постига

Глава 1 какво е това Побеждаваща молитва?

а-Побеждаващата молитва не се състои само от добри желания. Добрите желания, несъмнено са част от молитвата към Бог. Така и на небесата има желания у всички святи същества. Но това не е побеждаваща молитва в истинския смисъл на думата. Човек може да има тези желания, но това не е побеждаващата молитва,за която искам днес да говоря.

б-Побеждаващата молитва е тази която достига това блаженство, което тя търси. Аз не мога да ви покажа, какво прави молитвата побеждаваща, но аз искам да ви спомена, какво трябва да знаете , за да победи молитвата ви.

Глава 2 Признаци на побеждаващата молитва.

а- Необходимо е да се моля за нещо определено.
Молитвата няма да бъде побеждаваща, ако се молиш с общи фрази, без определено искане. Сега говоря за личните молитви. Много хора влизат в своята стая, защото е дошло време, когато имат нужда да изкажат своята молитва.
Те коленичат и говорят за всичко, което в този момент им идва на ум. Когато те свършат почти нищо не помнят от това, което са искали.

Това е Непобеждаваща молитва.
Необходимо е да има определена нужда, за която да се молят. Човек не може едновременно да се моли успешно за различни неща. Всички случаи в Библията , където хората са получавали отговор на молитвите си, са се молили за нещо определено.

б-За да бъде молитвата успешна, е необходимо да е в съгласие с Божията воля. Да се молиш за нещо, което не е по Божията воля, значи да изкушаваш Бога. Има три начина,чрез които Бог открива волята си:

Очистване на духа

Святостта винаги е била необходимо условие за действието на Божествената Сила. Разбира се, понятието святост включва в себе си състояние на чистота. Чистота духовна, нравствена и телесна. Светът познава учението на гностицизма: хората, наричайки себе си християни, твърдели, че главното е очистването на духа, а чистотата на тялото може и да се пренебрегне. И пренебрегвайки я, правели грехове, считайки, че плътта затова съществува, за да получава греховно наслаждение. Но това съвсем не е така. И, изхождайки от библейското учение, еднозначно можем да кажем, че очистването е действие на Бога по отношение на Неговата църква. Той иска да я види свята и непорочна. Апостол Павел призовава към църквите: "Очистете се!", за това говори и ап. Яков. Трябва да признаем, че днес това е много необходимо за Църквата, която живее в последните времена. Множеството новоповярвали носят със себе си греховното, от което трябва да се освобождаваме. Греховните навици, делата на тъмнината, продължават да се лепят по всеки от нас, опитвайки се да ни завлекат в блатото на греховните страсти. На нас предстои да противостоим на това. Да унищожим и изкореним всяко плътско начало в нас. Трудът на Господа - това е очистването на църквата и то е и наш труд. Та нали, ако ние сме получили прощение на греховете си, то това не значи, че сме избавени от изкушения и застраховани от съгрешаване. Няма смисъл да се надяваме, че животът на християните ще е безгрижен и лишен от трудности. И затова в царството за възхищение са тези, които влагат усилие. Очистването, направено от Бога, е необходимо, за да може църквата да слави Бога, изпълнявайки Неговия замисъл и участвайки в Небесното царство.
Колкото и да е странно, очистването на цялата църква Той извършва чрез очистването на всеки неин член. Очиствайки се, ние очистваме църквата. Посланието на Йоан ни говори, че когато ходим в света, общуваме помежду си, кръвта на Исус Христос ни очиства от всеки грях. Ходенето в света - това е общуването с християни, откритост, истина. В това общуване, с помощта на благочестивите ни приятели Господ ни очиства и ни помага да побеждаваме изкушенията и да побеждаваме делата на тъмнината и плътта. Изобличавайки духа ни, Господ ни води към покаяние и изповядване на греховете, именно това е победата на очистването, понеже грехът е силен и има власт над нас само тогава, когато е скрит, когато е в тъмнина. "...знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както е. И всеки, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както е Той чист." В желанието си да ходим в чистота, святост и светлина пред Бога, ние получаваме обещание за нас, за нашата църква, обещание да видим чудеса. Пряка заповед за нас е написана в 1 Сол. 4:1-8

" 1 Впрочем, братя, молим и увещаваме ви в Господа Исуса, щото, както сте научили от нас, как трябва да се обхождате и да угождавате на Бога, (както и се обхождате), така да преуспявате повече и повече.

2 Защото знаете, какви поръчки ви дадохме от името на Господа Исуса.

3 Понеже това е Божията воля - вашето освещение: да се въздържате от блудство;

4 да знае всеки от вас, как да държи своя съсъд със светост и почест,

5 не в страстна похот, както и езичниците, които не знаят Бога;

6 и да не престъпва никой, та да поврежда брата си в това нещо; защото за всичко това Бог е мъздовъздател, както ви и от по-напред явихме и уверихме.

7 Защото Бог не ни е призовал на нечистота, а на светост.

8 Затуй, който отхвърля това, не отхвърля човека, но Бога. Който ви дава Светия Си Дух."
Нека последваме словото Му, за да изпълняваме в чистота волята на нашия Спасител.

Честно ли постъпва Бог?

Защо всевиждащият Бог е сътворил човешкия род, знаейки, че всяко поколение ще Го отхвърля?

Ние не знаем прекия отговор на този въпрос. Във всеки случай, не можем да отговорим без сянка на риск в нашата вяра и всички тайни на откровението. В Библията е казано, че "скритото принадлежи на нашия Бог (Втор. 29:29). И въпреки това, въпросът сам по себе си е напълно естествен и разумен. Отговаряйки на него, можем да кажем следното:
Първо, всичко, което прави Бог, показвайки ни явно или допускайки нещо, в крайна сметка е от полза за нас. Тук се отнася и наличието на ада, и Божият съд за непокорните грешници, и небесните благословления, и спасението в Христа. Любовта и святостта са неотменни Божии свойства и те не си противоречат. Пред лицето на страданията и неизвестността ние, подобно на Йов, се поддаваме на изкушението да обвиним Бога и да предявим претенции към Него. Но Божият отговор за Йов се отнася и за нас: "Ти искаш да обезцениш съда Ми, да Ме обвиниш, за да оправдаеш себе си?" (Йов 40:3)

Второ, този въпрос подразбира, че човешките същества са жертви в лапите на безжалостната съдба. Обаче Библията учи, че Бог, по своята благост, е създал света с такива морални устои, с които всеки е свободен да постъпва както иска. Създавайки Адам и Ева по Свой образ и подобие, Бог ги надарил със способност, която другите творения нямат - да общуват с Него.

Божият творчески акт е бил толкова велик, че Той е поверил на хората свобода. За съжаление, под свобода се подразбира и свободата да се отвърнеш от Бога, което и направиха Адам и Ева. Фактът, че Бог предварително е знаел как ще постъпят те, по никакъв начин не отменя възможността да постъпват и действат по собствен избор. Бог никого не проклина незаслужено. Бог е Съдия на цялата земя и с всекиго постъпва справедливо. В деня на съда никой няма да може да застане пред Бога и да каже: "Ти постъпи с мен несправедливо!"

Разбира се, невъзможно е точно да си представим как ще изглеждат несправедливостите на този живот в светлината на вечността. Но ние знаем със сигурност, че Божият промисъл е свободен, има цел и не се натрапва на човека, създаден по Негово подобие и че нищо, в крайна сметка, не може да застане на пътя на Неговата слава и благодат.

Трето, на някого може да му се стори, че ние ще избавим Бога от неприятна ситуация, отричайки Неговото абсолютно знание за предстоящите събития и считайки делото на Неговото творение за незавършен експеримент, за резултатите на който даже Сам Той е в неведение. Ние не бихме хвалили лекар, чиито експерименти с клониране на хора биха довели да ужасяващи уродства.

Няма да намерим утешение в безсилно божество, чиято творческа сила е родила безкраен поток от страдание и зло, за които почти нищо не знае и с които не може да се справи. Такъв бог е достоен за жалост, не за поклонение и почитане. Точно затова консервативните християни от всички конфесии признават напълно Божието предвиждане на бъдещето, но в по-голямата си част се отличават по такива въпроси като избирането и предназначението.

Без съмнение, само чрез Исус Христос на вярващия се открива достъп до Божието сърце. Когато на Мартин Лутер задавали трудни въпроси, подобни на разглеждания, то той, ободрявайки смутените си приятели, им предлагал да "погледнат раните на Исус". Същия съвет той получил в младостта си, когато, измъчван от чувство за вина от собствената си греховност, се усъмнил в това ще може ли Святият Бог да го приеме такъв. Съсредоточавайки своите помисли върху Христа, той открил учението за оправдаване само чрез вяра в Спасителя Христос.

В Исус Христос в съвършено равновесие са въплътени Божията благодат и истина. В Исус ние виждаме, че Бог е неизразимо великодушен, "многомилостив и истинен" (Изх. 34:6) и че Той, в същото време, е Бог на безкомпромисната чистота и праведност. В Исус Христос Творецът стана наш Спасител, Съдия приел върху Себе Си присъдата за греховете на всеки от нас. Неговата смърт и възкресение навеки откриха пътя към вечния живот за всички и лично за всеки, който се отвращава от егоизма и греха и без лукаво да се прави на мъдър, в простичка вяра предостави себе си на Христа завинаги.


Тимъти Джордж, декан на богословската школа на Университета в Бирмингам

Хвалещият се нека се хвали с Господа

Понеже, братя, вижте какви сте вие призваните, че между вас няма мнозина мъдри според човеците, нито мнозина силни, нито мнозина благородни. Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните; още и долните и презрените неща на света избра Бог, да! и ония, които ги няма, за да унищожи тия, които ги има, за да не се похвали ни една твар пред Бога. А от Него сте вие в Христа Исуса, Който стана за нас мъдрост от Бога, и правда, и освещение, и изкупление; тъй щото, както е писано, "който се хвали, с Господа да се хвали". (1 Кор. 1:26-31)
Не знам за вас, но аз откривам себе си в този списък. никога не съм бил особен и не съм могъл да принеса много полза за Бога. Бог спокойно би могъл да се оправи и без мен. Но нещо се случи! Той ме повика! Сега съм Негово дете. Защо Той направи това? Може би в мен има нещо особено, или Бог е нямало с кого да се съветва, а може би Той не може да направи нещо на земята без мен? Не, не и не!
Печално е, но е факт, че много християни, идвайки при Бога, осъзнават своята греховност, немощ и неспособност да Му угодят, но щом станат Негови деца, започват да мислят, че могат. Защо Бог избра слабите по плът, неблагородните, немъдрите, немощните, незнатните, унижените и нищо незначещите? "За да не се похвали никоя плът пред Бога". Когато сме слаби и Бог извършва нещо чрез нас, ние няма да се хвалим със своите сили и ресурси, защото ще осъзнаваме, че всичко дължим на Него. Има само Един, Когото можем да хвалим - Бог. Само Той е достоен за славата Си. Исус стана за нас премъдрост от Бога, праведност и освещение и изкупление, т.е, всичко!


- Изяснете за себе си урока: ако правя нещо, славата трябва да принадлежи на мен. Ако Бог прави нещо, славата принадлежи на Него! Сега за миг помислете в светлината на тази истина за такива откъси, като Йоан 15:15, 1 Кор. 15:10, Гал. 2:20.

- не се страхувайте от слабостите си, защото за Бога слабият човек е най-надеждният, защото той няма да си приписва слава, за всичко ще бъде задължен на Него и ще се хвали само с Него.

- Престанете да се надявате на себе си (своята сила, знания, опит...), надявайте се само на Бога. На Бога е нужно смирено и посветено сърце, което се смалява пред Него, за да расте Той.

Той не пропусна нито една игра

Тренировка след тренировка, той винаги се стараеше да даде всичко от себе си на 100%. Но тъй като беше два пъти по-нисък от другите деца, нямаше на какво да разчита. През цялото време докато траеха игрите, неуморимият спортист стоеше на пейката на резервите и почти никога не играеше.
Този юноша живееше с баща си, те имаха необикновени отношения. Независимо от това, че синът постоянно седеше "на пейката", бащата винаги го подкрепяше с одобрителни възгласи, седнал на трибуната. Той никога не пропускаше играта на сина си. Когато младежът постъпи в колеж, той отново бе най-малък в групата. А бащата продължаваше да го окуражава, но винаги го правеше много простодушно, за да знае синът му, че не е длъжен да играе, ако не иска.
Но момчето наистина обичаше футбола и реши да не се предава. Той постави пред себе си цел - да достигне най-висок резултат. Докато се обучаваше в колежа, той никога не пропусна нито тренировка, нито мач. Но независимо от това, остана в резервите през всичките цели четири години. Преданият му баща винаги беше на трибуната, винаги с думи на подкрепа за сина. Когато младежът постъпи в университет, той беше твърдо решен да стане, най-накрая, търсен играч във футболния отбор. Но всички бяха сигурни, че той никога няма да може да ритне топката както трябва. Всички, освен него.
Треньорът призна веднъж, че го държи в отбора само защото влага душа и сърце във всяка тренировка и с това вдъхновява другите играчи със своето мъжество и храброст, нещо, от което те крайно се нуждаят.
...Неочакваната новина така развълнува юношата, че той се хвърли към най-близкия телефонен автомат, за да позвъни на баща си. Той сподели вълнението на сина си, а след това купи билети за всички мачове от сезона. Настойчивият млад спортист никога не пропусна тренировка, докато беше в колежа, за четирите години, но нито веднъж не участва в играта.
Сезонът отиваше към края си. Той бързаше за тренировка преди финалния мач, по пътя го срещна треньорът и му предаде телеграма. Младият човек я прочете и силно пребледня. Преглъщайки, той с усилие изговори:
- Баща ми е починал тази сутрин. Разрешете да пропусна тренировката тази сутрин?
Треньорът съчувствено сложи ръката си на рамото му и отговори:
- Вземи си отпуска цяла седмица, синко. И даже не си помисляй да идваш в събота на мача.
Дойде събота, играта беше крайно неудачна. През второто полувреме, когато отборът губеше вече 10 точки, скромният млад човек безшумно се вмъкна в свободната съблекалня и се преоблече в спортен екип. Когато дотича до своя отбор, треньорът и играчите бяха изумени от такова неочаквано завръщане на своя верен приятел.
- Треньоре, моля ви, разрешете ми да играя. Трябва да го направя днес, - молеше младежът. Треньорът се направи, че не го чува. Струваше му се невъзможно да позволи на най-лошия си играч да играе във финалния мач. Но момчето настояваше и накрая, изпитвайки жалост, треньорът отстъпи.
- Добре, - каза той, - Можеш да участваш.
В следвъщите минути треньорът, играчите и зрителите по трибуните не можеха да повярват на очите си. Този малък непознат, който до този момент никога не беше играл, прояви чудеса при управлението на топката. Противникът не беше в състояние да го спре. Той бягаше, подаваше топката и блокираше, като истински професионалист. Отборът му тържествуваше. Скоро резултатът се изравни. В последните минути на играта момчето успя да прихване топката и леко преодоля целия път до победния гол. Запалянковците ликуваха. Членовете на отбора се втурнаха към него с приветствени възклицания.
Когато трибуните опустяха, играчите взеха душ и напуснаха съблекалнята, треньорът забеляза младежа, седящ самотен в ъгъла. Треньорът се приближи и каза:
- Малкият, още не мога да повярвам... Ти беше великолепен! Разкажи, какво те вдъхновяваше? Как го направи?
Той погледна треньора с очи, пълни със сълзи.
- Вие знаете, че баща ми почина. Но не знаете, че той беше сляп.
Младежът въздъхна тежко и се опита да се усмихне:
- Той идваше на всичките ми игри, но днес за първи път ме видя играещ, исках да му покажа, че мога да го направя.

Подобно на бащата на това момче, Бог винаги е до нас, за да ни подкрепи. Той винаги ни напомня, че не бива да спираме. Той дори протяга към нас за помощ Своята ръка, защото знае кое за нас е най-добро. Той е готов да удовлетвори всяка наша нужда, а не просто това, което ние искаме. Бащата никога не пропуска нито един мач. Какво щастие е да знаеш, че животът има ясна цел и е изпълнен със смисъл, когато живееш за Всевишния!
Живейте за Него - Той ни наблюдава по време на целия мач на живота!

Стаята

Обикновено не разказвам сънищата си на други хора, но сега искам да споделя с вас един необичаен сън, който сънувах.
Като християни ние много добре знаем такива неща като "Бог ме обича" и "Христос умря за грешниците". Чували сме това безброй пъти, но често пепелта на всекидневието може да затъмни величието и дълбочината на тези прости истини. Ние трябва да изтрием праха от тях и да напомним на самите себе си каква променяща живота сила носят те.
Сънят, който сънувах в една хладна влажна нощ, по време на посещението на един пастор в Пуерто-Рико, беше едно от тези напомняния. Този сън като че ли направи равносметка на това, което Исус направи за мен и за вас.
Искам да ви разкажа този сън, защото ни е нужно напомняне за Божията благодат. За някои, включително и за мен, разсъжденията за чистотата предизвикват съжаление, тъй като напомнят за нашата собствена нечистота и за времената, когато сме падали.
Може би, вие не сте се придържали към чистотата, може би реагирате на събитията от миналото със стряскане и угризения на съвестта. И чистотата ви се струва нещо безвъзвратно загубено. Статията, наречена "Стаята", се посвещава на вас.


В състояние на полудрямка-полусън аз се оказах в една стая. В нея нямаше нищо особено, освен една стена, цялата заета от стелаж с малки надписани кутийки. Те приличаха на голям библиотечен каталог, където всички книги бяха сортирани в азбучен ред според автора и съдържанието. Названията на малките кутийки, които бяха много, бяха най-разнообразни.
Когато се приближих до стената, вниманието ми грабна кутийка с надпис "Момичетата, които съм харесвал". Взех кутийката. В нея видях много картончета, които започнах бегло да разглеждам. Бях шокиран от това, че мигновено отгатвах имената на всяко картонче. Бързо поставих кутийката на място и изведнъж разбрах къде се намирам. Тази безжизнена стая беше суровият каталог на моя живот. Тук бяха описани всички мои действия, големи и малки, при това с такива детайли, които моята памет отдавна беше изгубила. Чувството на удивление и любопитство, смесено със страх, нарастваше с всяка следваща кутийка и прочитането на картончетата в нея. Някои носеха радост и приятни спомени, а други предизвикваха такъв срам и съжаление, че аз неочаквано за себе си се обърнах, за да се уверя, че никой не ме гледа.
Кутийката с надпис "Приятели" съседстваше с друга - "Приятели, които съм предал". Имената варираха от най-обикновени до съвсем странни: "Книгите, които съм прочел", "Лъжите, които съм говорил", "Утешението, което съм донесъл", "Шегите, на които съм се смял". Някои бяха даже смешни с прямотата си. Например: "Сторено по време на гняв" или "Мърморене по адрес на родителите".
Не спирах да се учудвам на съдържанието на кутийките. В някои имаше много повече картончета, отколкото очаквах. В други - по-малко, отколкото се надявах. Бях потресен от извратеността на живота си. Как съм успял за толкова кратък живот да напиша хиляди или даже милиони такива картончета? Но във всяко от тях беше написана истината. Всяко беше написано с моя почерк и даже удостоверено с моя подпис.
Когато започнах да измъквам кутийката с надпис "Песните, които съм слушал", аз изведнъж разбрах колко дълбоко вътре в стената отиваше тя. Картончетата бяха плътно притиснати едно до друго, но даже когато измъкнах кутийката до три метра, аз не виждах края и. Върнах я обратно, изпитвайки срам не толкова заради съдържанието на песните, колкото за всичкото време, което бях загубил за прослушването им.
Когато приближих до кутийката "Похотливи мисли", по тялото ми пробягна хлад. Изведих кутийката само до два сантиметра, за да не видя цялата и дължина и извадих едно картонче. Разтреперах се от детайлите, които бяха описани там. Беше изключително противно, че такива неща са били записани. Почти животински гняв се надигна в мен. Само една мисъл имах в главата си: "Никой никога не бива да види тези картончета! Никой не бива да влиза в тази стая! Трябва да унищожа всичко това!" В яростта си дръпнах цялата кутийка. Размерът и вече нямаше значение. Трябваше да я изтръскам и да запаля всички картончета. Но колкото и силно да удрях, не беше възможно да изтръскам дори и едно картонче. Тогава извадих едно от тях и открих, че те са направени от нещо много здраво, като стомана. Да я скъсам или запаля беше невъзможно.
Поразен и безпомощен, аз поставих кутийката на мястото и. Опрях челото си в стената и дълбоко и жално въздъхнах. И тогава видях това. На кутията беше написано: "Хора, с които съм споделял Евангелието". Дръжката беше по-ярка от останалите, практически съвсем нова. Протегнах ръка за нея и малката кутийчица, дълбока около седем сантиметра, падна в ръцете ми. Картончетата, които лежаха там, можеха да бъдат преброени на пръстите на едната ми ръка.
Горчиво заплаках. Риданията ми бяха толкова дълбоки, че причиняваха болка в сърцето ми. Те започваха някъде в стомаха и ме разтърсваха целия. Паднах на колене, обливайки се в сълзи. Плачех от срам, обхванал цялото ми същество. Дългите редове от кутийки се въртяха пред разплаканите ми очи. Никой не биваше да знае за съществуването на тази стая. Длъжен бях да я затворя и да скрия сигурно ключа.
И тогава, опитвайки се да изтрия сълзите си, аз Го видях. Не, само не Той, само не тук! Който и да е друг, но само не Исус! Безпомощно гледах как Той изваждаше кутийките и четеше картончетата. Беше непоносимо да виждам реакцията на Исус, макар че от време на време поглеждах към лицето Му. Виждах печал, много по-дълбока от моята. Струваше ми се, че интуитивно Исус се приближава към най-лошите кутийки. Защо Му е да чете всичко това? Най-после Той се обърна и погледна към мен през цялата стая. В очите Му видях състрадание. Но това не ме озлоби. Склоних глава, закрих лицето си с ръце и отново заплаках. Той се приближи и ме прегърна. Исус можеше да ми каже толкова много, но не каза нито дума. Той плачеше заедно с мен. После стана и се обърна към стената с кутийките.
Започна от единия край на стаята. Извади една кутийка и започна да надписва едно по едно картончетата. "Не! - закрещях аз, приближавайки до Него. Единственото, което можех да казвам, беше "не, не", когато вземах картончетата от ръцете Му. Неговото име не трябваше да бъде там, но то беше, написано с ярък, сочен червен цвят. Името на Исус беше написано върху моето. То беше написано с Кръв. Той леко взе картончето от ръцете ми, печално се усмихна и продължи да подписва картончетата. Мисля, че никога няма да разбера как Той успя така бързо да подпише всички картончета, но в следващия момент вече чух как Исус постави на място и последната кутийка и приближи до мен. Той сложи ръка на рамото ми и каза: "Свърши се!". Изправих се на крака и Господ ме изведе от стаята. На вратата няма никакъв катинар или брава.

Имаше още картончета, които ми предстоеше да напиша.


"Защото Бог толково възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот"- (Йоан 3:16)

Тоз, който умря за мен

Преди години имах силно желание да отида мисионерка в някоя чужда страна, но на всяка стъпка срещах препятствия, които не ми позволяваха да осъществя желанието си. Годините бързо минаваха, докато най-после реших да отида да живея в Калифорния, на тихоокеанския бряг.
Суров беше животът в тая рудничарска страна, където със семейството си се установих да живея.
Веднъж чух да разказват за един работник, болен от туберкулоза, който живеел в усамотена къща вън от града.
- Той е толкова зъл - ми казваха, че никой не може да стои при него, та и другарите му само веднъж на ден му носят храна,поставят я наблизо, за да може да я вземе, и си отиват. Някой ден ще
го намерят мъртъв - колкото по-скоро, толкоз по-добре. Навярно той никога не е имал близки.
Три дни наред тая тъжна история ме преследваше и аз сторих всичко възможно, за да намеря някой да ме заведе при него. Всички обаче равнодушно отказваха. Най-после ми хрумна мисълта: "Защо да не отида сама? Ето мисионерска работа! Нали търсех такава?"
Когато най-после реших да отида, бързо изкачих хълма, зад който се намираше малка къщица, състояща се само от една стая. Вратата беше отворена и в единия ъгъл се виждаше легло от слама и няколко вехти одеяла. Там лежеше умиращият. Грехът бе оставил страшни белези по лицето му и ако не знаех, че не може да се движи, бих избягала. Щом съгледа сянката ми върху пода, той повдигна глава и ме посрещна с ужасно проклятие. Като пристъпих още няколко крачки, други проклятия последваха.
- Не говорете така, приятелю - казах аз.
- Не съм ви никакъв приятел, аз нямам приятели! - извика той.
- Но аз съм...
- Вие не сте ми приятелка. Никога не съм имал приятели, нито пък ми трябват - изсъска той и нови проклятия се изсипаха върху мен.
Аз оставих на леглото му плодовете, които му бях донесла, и като отстъпих няколко крачки назад, застанах на прага и го запитах помни ли майка си. Така, мислех си аз, може би ще се засегна някоя нежна струна в душата му. Но в отговор той я прокле. Запитах го имал ли е жена, но той и нея прокле. Заговорих за Бога, но и Него прокле.
Опитах се да заговоря за Исуса и смъртта Му за нас, но той ме пресече с проклятия и каза:
- Всичко това е лъжа: никой никога не е умирал за другите.
Отидох си натъжена и обезкуражена. "Знаех, че ще е безполезно" - си казах аз. На другия ден пак отидох. Две седмици наред непрекъснато ходех всеки ден, но той не прояви никаква любезност, нито признателност. В края на втората седмица реших да не ходя вече. Същата вечер, като приспивах малките си момченца, не споменах болния в молитвата си както обикновено. Малкият Чарли забеляза това и ме подсети:
- Мамо, ти не се помоли за лошия човек.
- Не - казах аз с въздишка.
- Отказа ли се вече от него, мамо?
- Да, тъй ми се струва.
- Ами Бог отказал ли се е от него, мамо?
Не можах да заспя цяла нощ. "Тоя човек умира тъй озлобен към света и никой не иска да знае" - си мислех аз. Оттеглих се сама да се помоля, но щом коленете ми допряха пода, силно изобличение ме обзе и аз почувствах колко малко значение имаха молитвите ми. Нямах вяра, нямах онова силно желание и воля, които движат планини, само някакво съжаление ме подтикваше. Какъв срам за мисионерското ми усърдие! Аз паднах на лице и извиках:
- О, Исусе, дай ми поне отчасти да видя колко струва човешката душа!
Стоях коленичила, докато Голгота за мен стана реалност, същност. Не бих могла да опиша тия часове. През тази нощ разбрах, че човешката душа трябва да се потърси. Видях Господа както никога по-рано.
Като се върнах в столовата, мъжът ми каза:
- Е, какво стана с твоя болник?
- Той ще бъде спасен - отговорих аз.
- А как? - запита той.
- Господ ще го спаси. Как - не зная, но Той ще го спаси - отговорих аз.
На следващата заран научих още един урок по християнска работа.
Въобще друг път аз си свършвах работата заран, а след обяд се обличах, слагах си ръкавиците и щом се позахлади и засенчи, превалях малкия хълм за удоволствие и разходка. Тоя ден обаче, щом момчетата ми отидоха на училище, оставих работата си и без да чакам сянка и прохлада, бързо се упътих към баира. Отивах не да видя болник, а да спечеля една душа. Бързах. Човекът щеше да умре.
Като вървях, една съседка излезе от дома си и ми каза:
- Иска ми се и аз да дойда с вас.
Нямах желание да я взема, но сметнах, че така е по-добре.
Божиите планове бяха много по-добри от моите. Малкото й момиченце дойде също с нас и когато стигнахме колибата на болния, съседката ми каза:
- Аз ще ви почакам тук. Няма да се бавите, нали?
Болният ме посрещна както обикновено с клетви, но този път не ме заболя както преди. Докато изливах легена с вода и сменях кърпата
за лице, нещо, което всеки ден вършех и за което той никога не бе ми благодарил, веселият смях на момиченцето огласи хълма.
- Какво е това? - попита болният.
- Едно момиченце ме чака вън.
- Ако обичате, повикайте я - каза той с тон, по-различен от всеки друг път.
Аз застанах на вратата и извиках малката, която щом погледна вътре, се отдръпна и каза:
- Страх ме е.
Аз я улових нежно за ръка и казах:
- Горкият човек е болен и не може да стане, а иска да те види.
Тя беше същински ангел - с благи сини очи, златни къдрици и сияйно лице. В ръката си държеше букет от полски цветя, които беше набрала в полето. Като се наведе към болния, тя каза:
- Жал ми е за тебе, заповядай тези цветя. Той сложи костеливата си ръка върху цветята, върху нейната малка розова ръка и едри сълзи се
зарониха по страните му.
- И аз си имах някога малко момиченце, но то умря. Казваше се Лили. Тя ме обичаше. Никой друг не ме е обичал. Аз щях да бъда друг, ако тя беше жива. Откакто тя умря, аз намразих всички.
Сега вече улових ключа за неговото сърце и изведнъж заговорих:
- Когато ви питах за майка ви и за жена ви, вие ги проклехте.
Те сигурно не са били добри към вас, защото никой не би проклел добрата си майка.
- Добри? Вие не знаете какви бяха те. Такива жени вие надали сте виждали!
- Е, добре, ако момиченцето ви бе живяло и пораснало между тях, и то би заприличало на тях. Вие не бихте искали да стане така, нали?
Изглежда, че той никога не бе мислил върху това, та втренчено ме загледа, след което с болка извика:
- О, Господи, не! По-скоро бих я убил. По-добре, че умря.
Протегнах ръка, хванах клетника и казах:
- Благият Бог не е искал тя да бъде като тях, и затова я е взел при Себе Си, за да я предаде на грижата на ангелите. Той я пази за вас. Сега тя ви чака. Не искате ли да я видите пак?
- Хиляди мъки бих претърпял само да можех да я видя пак, да можех да видя пак малката си Лили!
Тоя момент ми представи щастливия случай да разкажа старата, блажена повест. Чувствах се тъй близо до Голгота. Докато говорех, лицето на болния бледнееше, той се мяташе като в агония, задушаваше се, поемаше тежко дъх и най-сетне стисна ръцете ми и каза:
- Какво разправяхте вие, нещо за говорене с някого, когото не виждаме?
- Да - отвърнах аз с молитва. - Аз Му казвам всичко, каквото искам.
- Кажете Му сега, кажете Му, че искам да видя момиченцето си пак, кажете Му всичко, кажете Му както искате!...
Аз хванах детските ръчички и ги поставих върху треперещите ръце на болния. Тогава коленичих заедно с детето и му казах да се помоли за тоя баща, който е изгубил малката си Лили. И детето се помоли така:
- Мили Исусе, тоя човек е болен... и е изгубил малкото си момиченце, и му е мъчно за него. И на мене ми е мъчно за него. Помогни му и му кажи къде да намери момиченцето си. Моля Ти се, направи това.
Амин.
Небето като че ли се отвори над нас. Пред нас като че стоеше Исус с прободени ръце и нозе.
Детето се изплъзна и се отправи към вратата, но болният повтаряше:
- Кажи Му още, кажи Му повече, кажи Му всичко. Но ти не знаеш...
И той изля всичката си душа пред нас в такава изповед, която аз едва бих понесла, ако не бях подкрепена от Този, с Когото бях отишла.
Дните минаваха. Болният здраво се държеше за Могъщата Спасителна ръка, за "Тоз, Който умря за мен". Той живя още няколко седмици. Бог искаше като че ли да подчертае промяната. Един ден, като му разправях за едно събрание, той каза:
- Бих искал поне веднъж да ида на събрание. Никога не съм посещавал такива неща.
Реших да уредя едно събрание в неговата стая.
Много от работниците рудокопачи изкачиха хълма и изпълниха стаята му.
- Сега, момчета - каза той - коленичете всички и нека Доди разкаже за "Тоз, Който умря за мен".
Бях свикнала да мисля, че жена не бива да говори на събрание, но тук ми се виждаше естествено да заговоря и аз се опитах да разкажа
простата повест за кръста. След малко той каза:
- Момчета, не можете да си представите какво чувствам, иначе бихте заплакали. Вдигнете ме, момчета, искам да кажа нещо.
Повдигнаха го и като кашляше и тежко дишаше, той каза следното:
- Момчета, вие знаете как водата тече в шлюзовете и отвлича всички нечистотии, а златото остава на дъното. Кръвта на Този, за Когото тя разказа, мина сякаш през душата ми точно така. Кръвта отвлече всичко, почти всичко и ми остави надеждата да видя пак малката си Лили и Този, Който умря за мен. Момчета, не можете ли да Го обикнете и вие?
След няколко дни погледът му се измени. Краят наближаваше.
Когато си отивах, аз му казах:
- Какво да кажа тази вечер, Жак?
- Само лека нощ - отвърна той.
- А какво ще ми кажеш, като пак се видим?
- Добро утро, горе там.
На следващата заран вратата беше затворена и като влязох, намерих двама от работниците, седнали мълчаливо до една широка дъска,поставена на два стола. Те откриха покривалото и аз погледнах лицето, чието изражение бе смекчено, приело Божи образ.
- Само да бяхте видели, когато издъхваше! - казаха те.
- Разкажете ми!
- Към полунощ изведнъж лицето му се озари, оживи се и той усмихнато каза: "Отивам, момчета. Кажете й, че отивам при Лили. Кажете й, че отивам при Този, Който умря за мен" - и издъхна.
Коленичих, сложих ръка върху студените му ръце, които някога са били опетнени с човешка кръв, и се молих в себе си да мога да разбирам все повече и повече стойността на човешката душа и по-дълбоко да схвана Христовото състрадание, изразено с думите: "Бог не благоволява в смъртта на нечестивия."

Скъпоценните връзки

Християнските брачни отношения са най-скъпоценните връзки в живота, които могат да се сравнят само с отношенията между Христос и Църквата.
Главното в този откъс е не подчинението, а любовта. Ето какво казва Павел за любовта, с която мъжът трябва да обича жена си.
1. Любовта трябва да бъде жертвена. Мъжът трябва да обича жена си така, както Христос е обичал Църквата и принесъл Себе Си в жертва за нея. Любовта в никакъв случай не бива да бъде егоистична. Христос е обичал Църквата не затова, че е вършила Неговите дела, а заради това, което Той извършил за Църквата. Йоан Златоуст има интересно тълкувание на този откъс. "Виждал ли си мярката на послушанието? Слушай и мярката на любовта. Искаш ли жена ти да ти се покорява, както Църквата се покорява на Христа? Тогава, грижи се за нея, както Христос се грижи за църквата Си. И ако потрябва да дадеш живота си за нея или да те разрежат на хиляди парчета, за да понесеш всичко, което може да ти поднесе живота, не се отказвай от това. Той положи Църквата в нозете Си с любяща грижа, а не със заплахи, страх или нещо подобно. Така и ти се отнасяй с твоята жена." Мъжът е глава на жената - това е вярно казано. Но Павел казва също, че той е длъжен да обича жена си, както Христос - Църквата, с любов, която не изисква от нея робско подчинение, но която е готова да принесе всяка жертва за доброто и.
2. Любовта трябва да бъде очистваща. Христос е очистил и осветил Църквата. Може би, Павел тук мисли за греха. Един от брачните обичаи се състоял в това, преди бракосъчетанието невестата да се къпе в река, посветена на някой бог или богиня. В Атина, например, къпели невестата във водита на река Калирос, посветена на богинята Атина. Но Павел мисли за кръщението в името на Исуса Христа. Христос желае да създаде Своя Църква, без пороци и петна. Любовта, която не възвишава човека, просто не е любов. Любов, която прави груб човешкия характер, вместо да го облагородява, която принуждава към лъжа, отслабва моралните устои - не е любов. Истинската любов е велик очистител на живота.
3. Любовта трябва да бъде грижлива. Мъжът трябва да обича жена си, както обича тялото си. Истинската любов не е насочена към извличане на изгода, към осигуряване на физически удобства на тялото, тя лелее любимия човек. Лошо е, когато мъжът гледа на жена си, съзнателно или не, просто като на човек, който му приготвя храна, пере дрехите му, поддържа дома му и учи децата му.
4. Любовта е здрава и трайна. Заради такава любов човек ще остави родителите си и ще се прилепи към жена си и двамата ще бъдат една плът. Той е така неразривно свързан с нея, както органите на тялото са свързани един с друг. Точно както той никога няма да разкъса тялото си на части, така и няма да се реши да остави жена си. така е възникнал идеалът на благословлението, във времената, когато мъжете и жените са сменяли партньорите си, без да мислят повече от това коя дреха да облекат.
5. Всички тези отношения да бъдат в Бога. В християнския дом Исус е невидим, но винаги присъстващ гост. В християнския брак не са двама, а трима, и третият е Христос.