2009/09/30

Помощник

И Аз ще поискам от Отца, и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века.
- ЙОАН 14:16

Тъжно е да установиш, че някои християни игнорират Святия Дух, Който живее в тях. Те погрешно мислят, че Той идва в нас и установява
пълен контрол върху живота ни, така че можем да вършим без усилие автоматично всичко, което трябва. Но не е така. Демоните правят това. Те принуждават хората да вършат неща против волята им. Демоните упражняват натиск и контрол върху хората. Святият Дух обаче е джентълмен. Той никога няма да те принуди да извършиш нещо против волята ти. В Писанието виждаме, че Святият
Дух ръководи, напътства и подтиква. Би могъл да получиш от Него нежно "побутване", но никога не ще те накара на сила да направиш нещо.
"Защо Бог не направи това и това?" - оплакват се някои хора. Святият Дух няма да направи нищо, докато не Му дадеш да работи за теб! Той е изпратен, за да ти бъде Помощник - не да върши твоята работа - а да ти помага да я вършиш.
Когато знаеш, че Святият Дух е в теб, ти можеш да постъпваш съзнателно според Божието Слово и Святият Дух ще действа чрез теб. Започни да говориш в съгласие с днешната изповед. Тогава ще
откриеш, че Този, Който живее в теб ще стане все по-реален за теб.

Изповед: По-великият е в мен.Той ще ми помогне. Аз завися от Него. Той ще ме избави и ще ме направи успешен!

2009/09/29

Щафетата на живота

Призивът за погиващите

В Последните времена, в които живеем днес, Бог повече отвсякога търси верни хора, които да достигнат до милионите погиващи народи и да ги призоват към спасение. Особено голяма е нуждата от мисионери, които да предадат Добрата вест на погиващите в прозореца 10/40. Не остава още много време. Исус чака вече почти 2000 години, докато целият свят чуе за Него. Тези 2000 години са напълно достатъчни, за да се обиколи цялото земно кълбо и да се посетят всичките народи. Но днес въпреки улеснените съвременни начини на придвижване това все още не е осъществено!

Разбира се, никой не може да осуети Божия план за спасението на хора от всеки народ и език. Колко представители на различните народи обаче ще влязат в Неговото царство, зависи от нас и отклика ни към Божия призив да достигнем неспасените. Затова ние сме пряко отговорни! Някои християни не остават безразлични и тръгват след осъществяването на Божия план на Земята. По-голямата част обаче изтъкват различни причини и извинения, за да не се включат в тази спасителна мисия.

За тези, които още не са откликнали на призива

Обръщам се към християните, които казват: „Аз не ставам за тази работа. Мисионерството е за хората, които знаят как да благовестват на невярващите. Моята сила е в друго – по-скоро мога да се занимавам с новоповярвали и да уча хора, които вече са приели Господа.”

Бог ни показва, че това мислене е погрешно. Апостол Павел пише към коринтяните: „Аз насадих, Аполос напои...” (I Кор. 3:6). Ако Аполос не беше напоил, дали църквата в Коринт щеше да бъде „обогатена чрез Него във всичко, с всяко слово и всяко знание, така че да не остават назад в никоя дарба...” (I Кор. 1:4–8)? Аполос не беше местен учител. Той беше дошъл първоначално от Александрия в Ефес и след това в Коринт на мястото на Павел (Деяния 18:24–28, 19:1). Ако всяко мисионерско дело е обгрижвано от всички видове служения, не само от благовестителите, то какво би спряло Божието Слово да достигне до най-далечните народи, и то за по-малко от 2000 години?

Престоят в Китай, 2008 година

Последните два месеца бяхме далече от България – в Китай. Там бяхме свидетели на промяната, която Бог извършваше с живота на хората. Свидетелствата на вярващите, при които Бог ни заведе, не са свързани само с тяхното обращение към Христос, а и със значимата промяна в живота им. В града, в който престояхме, християните (или поне хората, наричащи себе си християни) посещаваха единствено местната официална Триединна църква. В местността дори нямаше домашни църкви, с изключение на една група вярващи, следващи някои странни учения. Официалната църква посещаваха и хора, които искрено желаеха да познават Господа, но за съжаление нямаше кой да ги научи на основните истини от Божието Слово. Те нямаха водно кръщение, а т.нар. попръскване, което в тези църкви се смята за истинското водно кръщение. Християните от официалната църква нямаха основните знания за покаянието и вярата. Те знаеха само църковните правила и красиви думи от Словото, които за тях бяха абстракция. Господ ни даде ползотворно време да ги учим на основните християнски принципи, но не само като знание, а и като начин на живот. Особено видима беше промяната у тези, които приеха водно кръщение, каквото Библията описва. Преди този акт на вяра те се бореха да излязат от проблемите си, но след това бяха свободни за нов живот.

Една сестра имаше неразбирателства със съпруга си и бракът им се разпадаше. Причината се криеше до голяма степен в поведението на жената. Но след като тя се кръсти във вода, характерът й се промени, тя се изпълни с Божия мир. Съпругът й видя това и сега той иска да живее с нея.

Друга сестра в Господа от детството си имаше нечист дух, който беше предизвикал нервна болест – често ръцете и краката й ставаха безчувствени (тя сподели, че се чувства, сякаш не са нейни), а при повече умствено напрежение изпадаше в силно главоболие до умопобъркване. След като се кръсти, не получи нито един пристъп. Интересното е, че в молитвата никой не гонеше демони от нея.

Брат, който беше попръскан, при това още като невярващ, се кръсти във вода. Той беше поставен на работа в официалната църква като един от лидерите там и мнозина го следваха. Знаеше, че ако пасторът разбере как е кръстен във вода, ще бъде уволнен от църквата като слепеца, който беше отлъчен от синагогата, когато изповяда Исус (Йоан 9:33–34). Въпреки това той прие истинското водно кръщение. Тогава Господ подейства със сила в него. Той стана по-дързостен да проповядва истинското Слово на Бог.

Други хора също преживяха промени в живота си – получаваха Божия мир, възстановяваха се взаимоотношенията им с техни близки, придобиваха увереност да се уповават на Господа. Вместо да се съсредоточават върху собствените си проблеми, имаха готовност да се учат и да израстват във вярата. Сега те вече са готови да благовестват на невярващи, защото имат какво да им споделят.

Да предадем вярното учение

Апостол Павел казва на Тимотей: „И каквото си чул от мене при много свидетели, това предай на верни човеци, които да са способни и други да научат” (I Тим. 2:2). Ако ние бяхме единствените, които предават Евангелието на невярващите в Китай, кога щяха да чуят за Христос милионите китайци, живеещи в града и околностите? Но ако предадем вярното учение на местните хора и те го предадат на още няколко души, какво би станало? Лесно може да се сметне, че не след дълго време Словото ще достигне до всички, та дори и те да са милиони.

Това е щафетата на живота от Господ, която с участието на всички служители докарва Неговото царство на Земята. Ако търсиш своето призвание, не подминавай тази щафета. На това поле има най-много работа, но най-малко работници. Когато Исус казва: „Жетвата е изобилна, а работниците малко, затова молете се на Господаря на жетвата да изпрати работници” (Матей 9:37–38), Той няма предвид само другите работници. Това Слово може да се отнася и за теб!



Бойко Божидаров
Българска мисионерска мрежа, 09.09.2008

Насадени и плодоносни или безхаберни и безплодни

Плодът на праведния е дърво на живот (Притчи 11:30)

Колко е силно сравнението, което Бог използва, за да ни помогне да осъзнаем важността на мисията, която е възложена на праведните в този свят! Плодът или ефектът от праведния начин на живот е сравнен по значение с най-важното нещо, съществувало в изгубения Рай – Дървото на живота.

Трагедията на Адам и Ева се състоеше в загубата на тяхната праведност. Веднага след като съгрешиха, те бяха изгонени от Едем и им бе отнет достъпът до Дървото на живота. Това дърво се оказа и най-строго охраняваният обект на Земята: „Така Той изпъди Адам и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към Дървото на живота” (Битие 3:24).

С други думи, загубата на праведност означаваше и загуба на истинския живот, чийто основен символ беше Дървото на живота. Със същата сила обаче е валидно и обратното – възприетата праведност представлява възстановяване на истинския живот.

Така още с появата на Адамовото потомство Бог започна да предлага възстановяване на праведността чрез вяра в Него. Божията воля беше и остава това, правдата отново да навлезе и да се разпространи в света чрез плодовете на хората, приели да живеят праведен живот. Малко хора до идването на Христос можеха да бъдат наречени проповедници на правдата – хора като Авел, Енoх и Ной. Според Евреи 11 техният пример и досега вдъхновява и говори.

След като праведността е основа за връзката ни с Бог, както и причина за вечния живот (Дървото на живота), никак не трябва да се чудим, че най-голяма съпротива в този свят ще срещат праведните хора: „Но и всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Исуса, ще бъдат гонени” (ІІ Коринтяни 3:12).

Неслучайно смисълът на тежката атака, предприета от Сатана срещу Йов, се съдържа в следните думи: „Тогава жена му му каза: Още ли държиш правдивостта си? Похули Бога и умри” (Йов 2:9). Заради праведния живот на Йов Бог се удоволстваше, а Сатана изпадаше в ярост. От първите две глави на тази древна книга разбираме, че праведността на Йов беше причината Господ да се хвали с него.

Текстът в Исая 61:1–3, с който Исус оповестява началото на Своето служение – „Духът на Господа Йехова е на Мене”, завършва с описание на Божията цел за спасените: „За да се наричат дървета на правда, насадени от Господа, за да се прослави Той.”

Разбрахме съдбоносното значение на праведността, сравнена с Дървото на живота, но текстът на разглеждания стих има и своето важно продължение – Притчи 11:30: „Плодът на праведния е дърво на живот и който е мъдър, придобива души.” Необходимо е да обърнем специално внимание на тази истина, защото църковната история е пълна с примери на хора, възприели нуждата да придобият и запазят праведността като самоцел. Това разбиране обаче изпълнява само частично Божията воля. Такова непълно осъзнаване е имал и основоположникът на отшелничеството, преподобният Павел Тивейски. В неговото житие четем: „След дълго бродене из пустинята младият отшелник намерил една пещера, край която имало финикова палма и едно изворче. Това било предостатъчно, за да преживее напълно сам цели 91 години. Почти един век свети Павел не видял човешко същество, срещал само дивите зверове на източната пустиня.”
Не били малко и вярващите, посветили се на друг „подвиг” – юродството заради Христос. В житието на свети Андрей заради Христа юродив е записано следното: „Светата Христова църква знае много такива юродиви. (Уви, така е!) Такъв бил и свети Андрей, просиял като юродив в Цариград през 9.–10. век.” Юродивите били вярващи, които пред останалите хора се правели на луди и безумни с цел да впечатлят Господ до каква степен са се отрекли от себе си. Разбира се, тези „светии” никак не се и замисляли, че поведението им отблъсква от християнството душите, за които Христос е платил толкова скъпа цена. Да, наистина за придобиването на души за Царството е нужна мъдрост!

Учениците бяха повикани от Исус, за да бъдат специално обучени и така да станат „ловци на човеци”. В наши дни много църкви са забравили, че за достигането на бързо променящия се свят се изисква и промяна на методите, формите и стиловете, чрез които представяме Евангелието. Вече със съжаление може да се каже, че в комуникацията ни със света сме стигнали дотам да говорим с него на различен език. Това тревожно състояние ни предизвиква да отговорим на един въпрос: ще допуснем ли да занемарим най-ценното настойничество, което ни е поверено – разпространението на Христовото благовестие?

Успешния подход е и ще си остане примерът на апостол Павел: „Защото при все че съм свободен от всичките човеци, аз заробих себе си на всички, за да придобия мнозината. На юдеите станах като юдеин, за да придобия юдеи; на тия, които са под закон, станах като под закон (при все че сам аз не съм под закон), за да придобия тия, които са под закон. На тия, които нямат закон, станах като че нямам закон (при все че не съм без закон спрямо Христа), за да придобия тия, които нямат закон. На слабите станах слаб, за да придобия слабите. На всички станах всичко, та по всякакъв начин да спася неколцина. Всичко това върша заради благовестието, за да участвам и аз в него” (І Коринтяни 9:19–22).

Ще се посветим ли и ние да живеем и да участваме в разпространението на вестта за разпнатия Христос сред народите?

„Господи, наистина се нуждаем от твоята мъдрост, за да изпълним волята Ти и да придобием души от това поколение, от всеки народ по света. Посади всички нас, дарените с Христовата правда, навсякъде сред хората от този свят и направи плода ни да бъде дърво на живот за тях. Изпълни ни с пълнотата на Твоята благодат, за да служим за прослава на великото Ти Име. Амин.”

БММ, Николай Сомов "Здрава основа", 29.06.2009

Реката

Из книгата „Който има уши, нека слуша!”


Безгрижният смях на децата достигаше чак до дома на бащата и огласяше цялата гора. Нямаше нищо по-хубаво от това, да ги гледаш как играят и се гмуркат в бистрите води на реката. Те бяха напълно свободни. Нямаше грим и досадни гримаси, зад които всъщност се криеха уморени и отегчени лица. Нямаше скъпи дрехи и накити, зад които прозира бедността на душата. Те бяха такива, каквито бяха – деца на Баща си. Не беше необходимо да се доказват, нито да се борят, за да получат нещата, от които се нуждаят. Бащата отлично познаваше всяка тяхна нужда и копнеж и докато те бяха в дома му и се къпеха в реката, Той се грижеше за тях. Безпристрастно и справедливо.

Домът му беше поставен в центъра на градината и от него изтичаше реката, която веселеше всички. Някои твърдяха, че тя изтича от самото сърце на Бащата. И може би не грешаха. Реката криеше много тайни. Макар водите й да бяха като тези на всички реки, не беше много лесно да влезнеш в нея. Мнозина се бяха опитвали сами да покорят гордите й води, но само леко се бяха оплискали о бреговете й. Тя оставаше недостъпна за онези, които не бяха готови да се предадат напълно на любовта на Бащата или пък пазеха в себе си огорчение и непростителност. Онези, които се смятаха за „големи”, които бяха претърпели много или постигнали големи успехи в далечните земи, най-трудно съумяваха да се оставят на нейните води да ги носят. А реката можеше да бъде покорена само с пълно предаване или покорство. Тогава всичко ставаше леко. И най-слабият човек можеше да носи планини на раменете си, защото всъщност не той, но водите на реката го правеха възможно.

За да получиш, трябва да дадеш. Реката искаше от тях да пуснат всичко, което имат – и хубавото, и лошото, за да могат да стигнат до Бащата. Всъщност това беше единственият път до дома Му. Онези, които бяха поели по него, знаеха, че Бащата очаква децата си в края на пътя, затова бяха захвърлили всичко и точно като малчугани, напълно зависими от тате, играеха и се радваха на богатствата на реката. Привлечени от любовта си към Тате, те се гмуркаха на дъното, където имаше безброй скъпоценни камъни. Те криеха мъдростта на Бащата и им помагаха по пътя към Него. Децата ги пазеха като безценно съкровище и когато имаха възможност, ги споделяха с другите в реката. Мъдростта само разпалваше глада и жаждата им да познават повече Онзи, Който беше създал всичко това.

Реката отмиваше чувството на вина и срам, болката и грижите и оставяше в децата чувство на сигурност. Сигурност в Неговата любов и грижа. Не беше необходимо да я заслужат. Това не беше тяхната заплата, а подарък от Баща, Който ги обича.

Мнозина не можеха да го приемат и сами отхвърляха любовта Му. Те живееха далече от реката – там, където имаше плач и болка. В пустошта те градяха свой собствен свят, основан на съревнование и борба. Оцеляваха само най-добрите. Най-добрите, но в какво? В изблъскването с лакти, в мачкането и унижаването на по-слабите, в лъжите и кражбите. Колкото повече, толкова по-добре! Кому е нужно всичко това?!

Основната разлика между двете места беше в радостта и мира, които напълно липсваха от Града на сенките. Така го наричаха, защото с течение на времето и безбройните безсънни нощи хората бяха заприличали на тъмни сенки без души. Рядко се случваше да чуеш смях из земите им, пък и веднага се намираше кой да го заглуши или направо да го накара да замлъкне. Законът беше: ако аз съм зле, и всеки около мен също ще страда. Нямаше любов и състрадание – само страх, който ги контролираше напълно. Нямаха доверие в никого, дори и в себе си, затова бяха безкрайно самотни и все пак отказваха да се предадат в реката на Бащата. Страхуваха се да не би да изгубят онова, което с много усилия бяха постигнали – един свят на сенките, нереален и безличен, който не можеше да засити глада в душите им. А животът изтичаше като пясък между пръстите им. Времето безмилостно тиктакаше като стар ръждясал часовник, който безмилостно и неуморно отмерва броя на дните, седмиците и годините. А може би на грешките или неизказаните думи, пропуснатите възможности и липсата на любов и приемане.

Знаете ли в кой от двата свята живеете?

Единият привидно дава усещане за сила и успех. Кара те да се чувстваш жив, защото се бориш. Но заедно с него идва и болката, разочарованието и дълбоката зееща дупка в душата ти. Градиш пясъчни кули, които времето изяжда.

Другият, макар да не може да бъде видян със очите, ни носи радост и наслада, които не могат да бъдат описани. Кара ни да се чувстваме не живи, а вечни, защото така сме създадени. Кара ни да се наслаждаваме на временното обиталище, което ни е дадено, докато не се срещнем в Неговия дом. Ние не умираме, просто преминаваме от едно състояние в друго.

За онези от вас, които се съмнявате в моите думи, ще кажа, че мнозина от Града на сенките вярват в съществуването на душата, дори медицински е доказано, че когато човек умира, тялото му олеква с няколко грама, но нека ви попитам какво ще стане с вас тогава? Ако душата съществува и е жива, то тогава раят и адът са също реални. Има път до дома на Бащата, реката води към него и ни помага да носим с лекота товара, който ни е даден.

Моля те, помисли за това!

Лилия Даскалова

Двете дървета

Из книгата „Който има уши, нека слуша”

– Колко прекрасни нови листенца? Страхотно! – мислеше си смокиновото дърво и само не можеше да се начуди: – Как може да съм толкова хубаво, че и полезно на всичкото отгоре! Като му дойде времето и узрее плодът, най-важните личности в града ще ядат от мене.

Ех, мечти! И защо не? Из между всичките смокинови дръвчета нямало по-хубаво от него. Зелените му листа се виждали още от пътя и нежно приканвали минувачите да се отбият, за да похапнат. Е, разбира се, като му дойде времето. А дотогава... дървото не спирало да мечтае, да се хвали и приказва, като че вече е цъфнало и вързало плод. Тези, които го слушали, с нетърпение чакали да дойде моментът, за да опитат от него.

– И все пак времето ще покаже... – бил коментарът на околните дръвчета.

А времето минавало...

Една делнична сутрин листата на дърветата се събудили от шумните разговори на множествата хора, минаващи точно покрай тях.

– Брей, това трябва да е някаква много важна личност – казали си те, – щом толкова много хора го следват.

И зашумолели с листа, предавайки новината на по-отдалечените дървета.

И изведнъж... О, чудо! Вниманието на всички се насочило именно към тях. Човекът в ослепително бели дрехи приближил дръвчетата, а на тях направо щяла да им се пръсне кората от вълнение.

– Какво ли иска? И при кого ли ще се спре? – не можели да се начудят те.

Естествено, нашето смокиново дърво тръпнело в очакване – нали това била мечтата му! Изпъвало стъбло и пъчело красивите си зелени листа колкото може. Човекът се приближил до него, нежно разлистил клони и като не намерил нищо за ядене, гневно отминал, а на дървото заповядал да умре.

Ама, че страшна история, а? Така е! Горкото дърво започнало да се оправдава:

– Ама сега не ми е сезонът и затова нищо не мога да ти дам! Ела след няколко месеца.

– Добре – казал човекът, – но тогава мен няма да ме има. Сега имам нужда от теб. Нахрани ме!

Колкото и да се оправдавало дървото, че му трябва само още малко време и какво ли още не, човекът отминал. Шумът от стъпките му и разговорите бавно отминал, но в ушите на дърветата продължавали да отекват страшните думи: „Да изсъхнеш! Да те няма...”

Как беше възможно най-напетото, най-зеленото измежду всичките дървета и такава съдба? Беше станала грешка! Едва ли. Човекът с белите дрехи говорел като някой, който има власт да изпълни заканата си. Та нали Той бил засадил дървото, познавал го доста добре. А плодно дръвче, което не дава плод, се отсича, защото не става за нищо.

Брей, че странна история. Кой е прав и кой не? Дървото ли, защото не му било дошло времето да ражда, или човекът, който го проклел, защото искал нещо, което не можел да получи...

Ще ви кажа какво се случило накрая. След няколко дни отново всички дървета се събудили от шума на приближаващите хора. И с голяма изненада всички присъстващи установили, че китното смокиново дръвче го няма. Било си на мястото де, но цялото изсъхнало и мъртво. Сърцето му така и не понесло мисълта, че тогава, когато дошъл моментът да блесне пред всички, то не било готово.

Тази история ме подсеща за едно друго дърво, което се намира в една друга градина, на едно друго – по-хубаво място. Необикновеното в случая е, че това дърво ражда плод всеки месец – за него няма сезони, а листата му служат не само за красота, но и носят изцеление на нациите. Досещате ли се?

Все си мисля, че Бог не беше сърдит на дървото, а на нас, които се оприличаваме на него. Търсим си извинение, за да не вършим онова, за което сме създадени, и се украсяваме с думи. Приказваме ли, приказваме... Така трябва да бъде, така ще стане. Много ги разбираме тия работи, но когато дойде човек и разгърне клоните, за да види какъв е плодът, изведнъж открива, че всичко това са само приказки – шума, листа и нищо друго. Е, хубави листа, зелени и големи, но ако няма плод в живота ни – не ми се мисли... Бог ни е направил да бъдем от втория вид дървета. Дърво, което не се интересува от сезоните. Ако Господ има нужда от теб сега, по-добре не се оправдавай, ами виж какво имаш. Нахрани го. Откъде знаеш дали не си бил роден точно за този момент!





Лилия Даскалова-04.09.2008

Снабдителите

Из книгата на „Който има уши, нека слуша”

Небето причерня и облаците скриха слънцето. Сякаш черна пелена отдели земята от небесния простор. Грехът натежа.

Но нали знаете, че над тази тъмна завеса все още грее слънце и небето е приказно синьо. Въпросът е как да пробием до него!?

Има тежест и товар, който всички ние носим. Има бреме, което ни смазва. Има грешки, които трудно ще си простим, и тайни, които разяждат отвътре.

Но също така има Един, Който прости греха ни и пое товара ни върху Своите плещи.

И ето, видях как на различни места по Земята хора бяха паднали на коленете си и отправяха горещи молби и молитви към Небето. И тези молитви се издигаха нагоре като снопове светлина, които пробиваха мрака и стигаха до трона на Бог.

И ето какво чух: това са Божите доставчици между Небето и Земята. Чрез молитвата на праведния неща ще идват и ще възлизат на Небето. И само там, където има искрени вярващи, които се молят усърдно, ще има снабдяване.

Не затваряй устата си, защото Господ ни е поставил стражи над градовете, в които живеем, над семействата, в които сме родени. Нека свалим Небето на Земята. (Да бъде Неговото царство както на Небето, така и на Земята…) Вие сте Божието снабдяване!

Домът Господен ще се нарече дом на молитва, не на проповедите или хвалението, въпреки че Бог обитава в него. На живата връзка между Небето и Земята. Не се заблуждавайте – ние имаме отговорността и привилегията да Го търсим, след като Той вече ни се откри чрез делото на изкуплението. Днес ние трябва да правим крачки към Него. Не Той следва нашите планове и програми, но ние Него. И кой друг, ако не църквата и Неговите люде трябва да познават волята и гласа Му. Нелепо е да търсим отговори на въпросите си в книгите, когато можем да паднем на колене и да потърсим съвета на най-мъдрия, Първия и Последния, Началото и Края.

О, роде невярващ, от света ли, от мръсен извор ли ще черпиш вода?...

Когато в тебе съм положил извори на жива вода!

Още ли не си проумял плана и волята на Този, Който те е пратил да ходиш по тази Земя?

Потърси Ме в ден на напаст и Аз ще те избавя.

Извикай към Мене с разкаяно сърце и Аз ще чуя гласа ти.

И ще простра ръката Си над тебе.

Отвърни се от пътя си и Ме последвай!

Не считай себе си за мъдър – питай Него! И нека Той те води. Нека не Го търсим само когато сме в нужда, защото и невярващите правят така. Но разликата между тях и нас, които се наричаме с Неговото име, е, че ние живеем, движим се и дишаме в Него – всеки ден!

Не оставяйте да отлети денят, без да сте отъркали коленете си в пода...

Не, ние не просим, не умоляваме! Напротив, ние знаем какво притежаваме в Него. Просто искаме да приседнем в нозете Му – нашия мощен Баща и Спасител, в Когото е скрито всичко, от което се нуждаем и за което мечтаем.

При кого другиго да отидем?


Лилия Даскалова

Пътят

От книгата „Който има уши, нека слуша”


Това е едно видение, което Бог ми даде преди години и вярвам, че всеки, който е избрал да следва Христос и Неговия път, трябва да чуе това.


Пътят беше тесен и труден. Извиваше се и преминаваше през една огромна и гъста гора. Видях стотици хора, приготвени за път, с големи раници на гръб, които бавно и в нишка следваха пътеката. Те бяха устремени и готови да стигнат до определена точка в края на пътя. Не знаех къде всъщност беше това. Нямаше табели или знаци, които да насочват. Просто една тясна пътека, по която по-голямата част от времето трябваше да ходиш сам, защото нямаше достатъчно място за двама.

Изведнъж забелязах нещо много странно. Високо в клоните на дърветата имаше скрити стотици змии от всякакъв вид, които се движеха едновременно с хората, като се прехвърляха от клон на клон. Очевидно това беше начинът им на предвижване. И докато хората долу рядко поглеждаха нагоре и бяха абсолютно в неведение относно тяхното присъствие, то змиите следяха с голямо внимание всяко тяхно движение и промяна в поведението.

Докато хората се движеха, всичко беше наред, но в момента, в който някой от тях спираше, змиите се хвърляха върху него и го обвиваха с тяло така, че той не можеше вече да продължи по пътя.

Пътят се простираше през много тежки терени и като че ли хората никога не знаеха кога ще има завой или по-гориста и тъмна местност, затова много от тях се умориха и решиха да спрат, за да си починат. Намеренията им бяха да продължат по-късно, когато съберат сили или имат възможност, но това никога не се случи, защото змиите обвиха краката им и те останаха там – уморени и утеготени от живота. Вечно недоволни от нещо, събиращи провизии.

Недоволството на други пък беше, че не могат да следват общото темпо. Те искаха другите да се съобразяват с тях и настояваха, че имат право на любов и грижа от страна на другите в колоната, които по някакъв начин трябваше да им помогнат да носят товара си. Някои от раниците на тези хора бяха пълни с толкова много неща, че едвам вървяха под тежестта им. За определено време те получиха помощ и съчувствие от останалите пътници, но това беше възможно само в леките участъци. И постепенно те започнаха все повече да изнемогват под товара, да мрънкат и роптаят. В крайна сметка те също спряха, огорчиха се и не можаха да продължат. Станаха пленници на змиите, за които дори не подозираха. Те смятаха себе си за прави.

Имаше и друга група от хора, които бяха непреклонни в трудните участъци и дори на моменти водеха колоната, но когато дойдоха до места с хубави поляни, където пътят се разширяваше и можеха да ходят в компания, като че изгубиха целта от поглед и решиха да останат и да построят домовете си тук, около водата и поляните. Компанията беше добра и благословенията – изобилни!

Те също се превърнаха в пленници и не достигнаха до края. Имаше и много други, които спряха и без значение, колко основателна беше причината, те не можаха да продължат. Някои спряха, за да помогнат на приятели... и останаха с тях.

Накрая редицата с хора, които следваха пътя, беше толкова малка, че можеха да бъдат преброени. Но колкото по-далече стигаха те, толкова повече се разреждаха дърветата и змиите губеха способност да ги следват. Докато накрая не излязоха на едно равно място, откъдето се виждаше крайната точка на пътя.

Видяха, че това беше един хълм. Сега змиите наистина ожесточено търсеха начин да се доберат до малцината останали на пътя, но това ставаше все по-невъзможно. Онези, които бяха останали, бавно, но неуморно се катереха по хълма.

Видях как стигнаха до върха и не знам какво очакваха да видят... но Господната слава дойде и сам Господ слизаше с нея. Всички присъстващи паднаха като мъртви по лице.

Това беше крайната точка... това беше в края на пътя... срещата с Него.

Изведнъж забелязах, че всички бяха паднали по лице на земята, всички освен един мъж, който изплашено гледаше и побутваше с бастуна си краката на човека до него: „Какво става? Кой ще ми каже?”

Учудих се как изобщо беше стигнал дотук. Очевидно не познаваше Бог. Някой го беше теглил през целия път. Бог да благослови сърцето му, но сега всеки стоеше сам пред Него.



Моля ви, не спирайте по средата на пътя. Не се оставяйте да бъдете оплетени в мрежите на Сатана. Дори в момента да сте в някоя от тези групи хора, които са останали, в Словото се казва: „... противете се на дявола и той ще бяга от вас” (Яков 4:7). И още: „По-велик е Този, Който е в нас, от този, който е в света” (І Йоан 4:4).

Бъдете бързи да се покаете за собствените си грешки и да простите тези на другите – нека ви води гласът на любовта.



Лилия Даскалова-28.05.2009

Царят

От книгата „Който има уши, нека слуша”

В сън или наяве – няма значение. Видях едно удивително видение. То промени живота ми. Ето го и него.

Както си стоях в залата на един провинциален театър, изведнъж се озовах в тронната зала на Бога в небето. Картината, която видях, не подлежи на описание. Всичко наоколо се къпеше в ослепителна светлина. В средата на залата, чиито размери бяха огромни, се издигаше престолът на Бог. Него не можех да видя ясно – само светлината, която излъчваше фигурата Му, както и дрехите, с които беше облечен. Всичко беше много красиво, но не то привлече вниманието ми.
Видях една огромна процесия от хора – от всеки народ, език или нация, съществували някога на Земята. Беше много интересно да видиш облеклото им и начина, по който изглеждат. Някои от тях бяха от Древността и носеха причудливи роби, други пък бяха облечени в огромни рокли и старовремски костюми, много бяха в традиционни носии, с които показваха от коя част на света идват и от кой народ са. Успях да разпозная някои лица от близката история на човечеството. Всички те чакаха своя ред, за да се представят пред Царя. Те оставяха в подножието на трона своите дарове. Една редица от хора, чийто край не можех да видя.

Имаше откриватели, които поставяха откритията си пред Бога. Велики музиканти и артисти предаваха инструментите си. Царе поставяха короните си в краката Му. Картината беше величествена и много тържествена. Всеки имаше дар. Очите на Царя следяха с одобрение поднасящите, но Той не помръдваше от мястото Си.

Изведнъж ме обхвана паника. Започнах да ровя из джобовете си. Нямах нищо. Какво ще Му дам? Какво съм постигнала в живота си? Умът ми трескаво се бореше, за да открие нещо, за което да се хване. Не можех да застана пред Бога с празни ръце. По-добре беше да умра, но се предполага, че в този момент вече си мъртъв, така че преживяването беше ужасно. Пълна безизходица. Мислех си: „Добре, Боже, аз съм Ти служила през по-голямата част от съзнателния си живот.“ Но тогава дойде ужасяващата реалност – това не беше моя заслуга и съответно не можеше да представлява дар. Спомних си хората, които съм довела до Бога, но и това не е нещо, което можеш да представиш пред Царя. Ние не можем никого да спасим, но Бог в милостта Си използва назаем устите ни. Същото важи за изцелението и всичко друго. Ужас! Прииска ми се да се върна на Земята, за да имам възможност да придобия дар. Нямах идея, какъв трябва да бъде, но не понасях повече мисълта да стоя в очакване да срещна моя Цар с празни ръце. И тогава... чух глас, който ми каза: „Виж!”

В този момент беше дошъл редът на един доста обикновен човек. От дрехите му не можех да преценя с какво се е занимавал приживе, изглеждаше не само обикновено, но дори доста бедно. Човекът започна да рови из джобовете на смачканата си дреха, като че беше скрил нещо изключително ценно. Изведнъж всичко потъна в дълбока тишина и всички погледи бяха приковани към онова, което се случваше в подножието на трона. Какъв ли дар имаше този човек? Най-накрая той извади един малък пакет. Започна да изхвърля хартиите, с които беше обвил дара си, за да го предпази от нараняване. Но какво беше това? От хартиите се показа един най-обикновен речен камък. Озадачена стоях и се чудех какво е това, когато изведнъж Бог стана от трона. Това е нещо, което никога няма да забравя. Този човек накара Господ да стане от трона! Той се приближи към коленичилия, взе камъка и го стри в ръката Си. Като падна горната обвивка, в дланта Му остана скъпоценен камък.

Бях удивена, както и хората в залата. Тогава гласът ми каза: „Този човек е можел да има всичко, докато е бил на Земята. Той е имал нужните способности, за да бъде известен, богат и влиятелен, но пред всичко това той е избрал Мен.

Всички онези мигове в живота, когато е трябвало да избираш пред собствените си желания, мисли и страсти и ти си избрал Мен, са като скъпоценни камъни в ръката Ми. На Земята те нямат никаква стойност, точно както този речен камък, но на небето няма нищо по-ценно от тях.”
След тези думи видението изчезна и аз се озовах отново в същия прашен и мръсен, стар театрален салон. Дълго време не можех да мисля за нищо друго. Иска ми се да събера повече камъни за моя Цар, нищо че някой тук може да ме сметне за луда.



Боже, не моята, но Твоята воля да бъде!



Лилия Даскалова, 26.08.2009

Ухание за Христос в различни страни

Представиме ви Илия Панов и неговата музика, с която той служи както на български, така и на цигански език. Той има издадени над 15 диска, като много от песните в тях са авторски. Една от моите любими песни е по Псалом 139: Господи, окръжил си ме отпред и отзад (Англал манде синян).

Докато разговаряхме с него и съпругата му Райна в техния уютен дом в квартал „Факултета”, София, аз го помолих да ми напише текста на цигански език. По стените в дома им могат да се видят картини с библейски стихове, както и снимката на пастор Даниел Розен от Ерусалим, свирещ на еврейския рог шофар. Пастор Даниел е като духовен баща за Илия.

Райна с усмивка споделя, че те като семейство се молят заедно и това е най-голямата им сила. Заедно се покланят на Бог, като Го хвалят, както домът на Исус Навиев. В момента Илия Панов ръководи църква „Християнски живот”. Но неговото желание е да може изцяло да се посвети в международно служение като християнски музикант.

Вече повече от 12 години семейството на Илия е предоставило помещение от своя дом, в което да се събира църквата. Това е посвещение, което те са направили към Господ.

Цялото му семейство служи на Бог с хваление – той, съпругата му, четиримата им синове. Момчетата свирят на различни инструменти – най-големият, Асен, свири на пиано, Ангел – на барабани, Мойсей – на цигулка, а Серафим – също на пиано. Никой не може да остане безразличен, когато е около тях, защото те принасят слава на Господ Исус Христос и са пример на много хора.

Музиката на Илия Панов се слуша в Европа, САЩ и Канада. През март той посети заедно със съпругата си Израел. Пастор Даниел се бе погрижил да посетят 4 църкви.

Попитах събеседника ми кой е стихът от Библията за живота му. Това е стихът от Евангелие на Йоан 4:24: Бог е дух; и онези, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят.

Друг от любимите стихове на него и на църквата, която води, е Исая 40:31: онези, които чакат Господа, ще подновят силата си, ще се издигат с крила като орли, ще тичат и няма да се уморят, ще ходят и няма да отслабнат.



Ще завършим с още едно послание на Илия Панов:

Чакай Господа, докато се молиш!

Чакай Господа, докато четеш Словото Му!

Чакай Господа, докато се покланяш!

Чакай Господа, докато Му пееш хвала!

Чакай Господа и ще подновиш силите си!

Чакай Господа и няма да се умориш!

Лъчезара Йосифова, 14.04.2009

Моята задача е да предизвикам църквата

Три награди „Грами”, 22 музикални албума, един филм... Световноизвестният християнски изпълнител Майкъл Смит има зад гърба си 26 успешни години на сцената. В момента е на световно турне, за да представи новия си албум с песни за хваление и поклонение A New Hallelujah.

При престоя му в Цюрих с него разговаря журналистката Янине Анликер от германския християнски портал Jesus.de.



Какво те прави щастлив?

Първото и най-важно за мен е, че знам кой съм – последовател на Бога. Второто е, че Бог ме обича. Осъзнавайки този факт, това ме прави най-щастливия човек на света. След това е семейството ми. Всичко тези неща ми носят много радост в живота.



А музиката?

Тя осигурява препитанието ми (смее се). Аз съм създаден да правя музика. Това е дарът, даден ми от Бога. Успехът ми осигурява платформата, чрез която мога да кажа на хората за вярата си. Най-страхотното е, че успехът ми дава възможност до известна степен да променя света, да открия хора, с които заедно да го направим. Независимо дали става дума за борбата със СПИН, или за моя тийнейджърски клуб Rockatown в Нешвил. На когото много е дадено, много ще се изисква. Аз живея да давам това, което съм получил. Но мисля, че бих могъл да давам и повече.



Искаш да даваш повече, отколкото даваш сега?

Мисля си, че давам много, но когато в края на моя живота си направя искрена равносметка, ще се запитам: „Наистина ли съм се раздавал докрай?”

С Мартин Смит от „Дилириъс” си говорихме скоро за това. И двамата имаме сърце за бедните, но въпреки това със семействата си посещаваме красиви места през ваканциите си, харчим пари за развлечения – как може човек да намери хармонията между това, да се радва на живота и да има сърце за бедните?



В момента си на световно турне с албума A New Hallelujah. Какво е посланието на този албум?

Това, което искам да кажа с песните в албума, е, че бащиното сърце на Бога е огромно и преливащо от милосърдие. Бог е милостив. За съжаление все още много църкви проповядват спасението чрез дела, а не по Божия благодат. Това не е истинското Евангелие.



Кое те вдъхнови да напишеш този албум?

Възможността да пропътувам целия свят – Бразилия, Кения, Азия, Австралия, цяла Европа. Във всички тези страни съм виждал как хора с различен етнически произход се молят на Бога. Това ме насърчи. И затова реших да направя албум, който да достигне този свят.



На какво те учи Бог в момента?

Бог ме учи да се наслаждавам на времето, прекарано с Него. Често си мислим, че трябва постоянно да работим за Бог, но понякога Той иска просто да се отпуснем в Неговите обятия и да си почиваме. Да се насладим на момента. Твърде много хора се борят с вината и мислят за миналото, безпокоят се за бъдещето. Всичко, което имаме, е настоящият момент. Ние не можем да гарантираме какво ще се случи в следващия миг, затова нека се опитаме да живеем тук и сега.

Превод: Емилия Илиева, 15.07.2009

„Евангелието според U2”

Нова книга за една от най-добрите рокгрупи в света

За някои мъжът с огромните слънчеви очила е истеричен певец, защото навсякъде призовава за спасението на света. За други той е един от най-надарените рок-музиканти на нашето време, притежаващ интелект и преливащ от идеи.

Нова книга осветлява християнския път на Боно и на останалите членове на една от най-успешните рокбанди в света – U2. В новата си книга „Евангелието според U2” авторът Грег Гарет представя тримата членове на групата и най-вече вокалиста Боно през призмата на християнската им вяра. Гарет не е първият, който превръща религиозния мироглед на Боно и компания в сюжет на книга. Още преди 7 години Стив Стокман написа „Духовният път на U2”. Самият Боно, чието истинско име е Пол Хюсън, през 2007 г. издаде книгата „По пътя” (On The Move), в която разказва за вярата си и ангажимента към бедните в света. Доста текстове на U2 всъщност могат да бъдат тълкувани като християнски, като например Looking for to save my soul („Търся спасение за душата си”), Looking in the places where no flowers grow („Търся места, където не растат цветя”), Won't you tell me something true („Няма ли да ми покажеш истината”), I believe in you („Вярвам в теб”) и др.

Други песни говорят съвсем открито за Библията или вярата и често основните музикални сюжети, написани от Боно и музикантите от групата, са справедливостта, мирът и любовта. Авторът на книгата разкрива един важен и малко известен факт за Боно и колегите му от бандата – всичките посещават харизматична църква („Шалом”) в Дъблин.

„За американските християни е важно да знаят тази група християнска ли е, или не. Ако техните любими изпълнители освен всичко друго са и християни, хората могат да им се доверят много повече. Това искат феновете най-много”, смята Гарет. Той дава примери със заглавия на песни на U2, които могат да бъдат интерпретирани като молитва – Gloria („Слава”), Rejoice („Радвай се”) или „40”, която е музикална препратка към Псалм 40 от Библията.

В края на книгата си авторът обобщава 10 поуки, които можем да съхраним в сърцето си след срещата ни (реална или просто литературна) с Боно и компания: „Животът е пътуване, а вярата означава никога да не спираме да търсим Бог. Ние не сме родени просто да живеем, а сме сътворени от Бог, за да си помагаме един на друг. Всички ние търсим извисяване (еlevation) и повечето го намираме чрез Святия Дух. И на първо място – да заложим всичко пред олтара на любовта”, завършва Гарет.

Превод: Емилия Илиева, 03.09.2009

Единството на християните

Да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мен и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил. (Йоан 17:21)

Основното и най-важно задължение на всеки християнин е да покаже на думи и на дело, че Исус Христос е Син на Бога, т.е. с живота си да направи Христос видим и познаваем за света. В богословието има изобилен доказателствен материал, който показва божествената същност на Спасителя. Новият завет е пълен с факти относно уникалния характер на личността, учението и делото на Христос. Самият Господ Исус Христос ни е дал един изключително лесен и достъпен за всеки християнин метод, чрез който да се покаже на света, че Той е Бог. И този метод не изисква нито висше богословско образование или особени ораторски способности, нито някакви специални усилия, нито пък кой знае каква голяма интелигентност. Той е достъпен за всеки, който е приел Христос за свой личен Спасител. Самият Христос показва начина, по който това може да се постигне: „Ако искате светът да разбере, че Аз Съм Син Божи (т.е. самият Бог), то вие, Моите последователи, живейте в единство.” По-лесно от това няма. А историята през последните 17 века показва, че по-неизпълнимо нещо в християнството през вековете не е имало. Това продължава и сега.

Така се натъкваме на непонятен парадокс, който може да бъде формулиран по следния начин: Господ Исус Христос се моли за единство на Своите последователи. Тези последователи се именуват с Неговото име, но същевременно отхвърлят тази Негова молитва, живеейки в безлюбие към останалите Негови последователи. Този факт поставя под съмнение правото на тези последователи да носят името християни.


Могат да се посочат няколко причини за разделението на християнския свят.

На първо място, това поставя под въпрос искреността на вярата и обичта към Самия Христос: Ако Ме обичате, ще пазите Моите заповеди (Йоан 14:15). Молитвата на Спасителя към Неговия Отец е много по-важно и съкровено от една заповед. Това, че Господ Исус 5 пъти моли Своя Отец за единство на последователите Си, показва дълбочината на тази молитва и важността на единството между християните. Нищо, че в последващите столетия тази молитва не е изпълнена, а и сега не се изпълнява. Много по-важно е, че тя се превръща в много силен тест за качеството на личната вяра и силата на любовта към Бога. Разбира се, единството предполага наличието на поне две страни. Ако едната от тях го желае, а другата – не, то първата не подлежи под осъждението на греха безлюбие.

На второ място, игнорира се авторитетът на Самия Христос и Неговото Слово. И когато това се случи, този авторитет се заменя с други, човешки авторитети, личности, предания, ритуали, традиции и т.н. Те се поставят наравно с Божия авторитет и със Словото на Бога. При такова духовно невежество вярата автоматично се превръща в религия – процес, който е започнал чрез обявяването на християнството като държавна религия в 4. век от Константин Велики. Този процес особено силно ескалира днес и при трите големи християнски религии, между които съществува поносимост и толерантност, но в никакъв случай християнска любов. А това нанася голям удар върху авторитета на и християнската вяра, която и без друго е обект на постоянни критики от страна на света и другите религии.

Човек по природа е склонен да дава предимство само на своята праведност и познания, изявявайки по този начин претенцията, че той единствен е притежател на истинското богопознание и богопочитание. Така се идва до игнориране правото на другия относно същността на вярата и формите на нейната изява. Тази категория християни или цели религиозни общности са забравили, че в духовния живот на човека съществува един-единствен мащаб и критерии за истинско богопознание и богопочитание. И това е Господ Исус Христос и Неговото Слово – Библията. Това е единственият фундамент (І Коринтяни 3:11), върху който може и трябва да се гради нашата вяра. Който игнорира този фундамент или прибавя други авторитети към него, се е отклонил от истинското богопознание и дава зелена светлина на личните амбиции, властолюбието и егоизма. По този начин бързо и лесно се отваря вратата за нахлуване на света и суеверието в църквата. А това неминуемо води до разделение и безлюбие.

Ще спомена и следващата причина за разделението на християнския свят – пренебрегване силата на молитвата. Господ Исус Христос е дал на Своите последователи това мощно оръжие за укрепване на единството между тях. Ако доктринални или ритуални различия са причина за разделение, то молитвата би трябвало да бъде в състояние да преодолее тези различия, да стопи дистанцията между християните и да ги направи едно цяло. А когато това не може да стане, причината за безлюбието трябва да се търси не в доктринално-ритуалните различия, а в качеството на вярата. Съвсем близко до ума е, че този, който отказва да се моли заедно с друг и за друг християнин, трябва да търси най-напред причината в себе си и в своята вярност към Христос и Неговото Слово. Такива християни съзнателно се подлагат на големия риск да изпаднат в лицемерие, молейки Бога да им прости прегрешенията, без те да са простили на другите. Рискуват твърде много, заставайки пред великия Съдия, без преди това да се примирили с враговете си. Такива християни са изложени на голямата опасност да станат съблазън за света и друговерците, както и да игнорират авторитета на основоположника на вярата – Христос. Такива християни изпадат в грях, осъждайки чужд слуга.

Как трябва да постъпи истинският християнин, който подава ръка за единство и братолюбие, а тази ръка не се приема? Словото на Бога дава само един задължителен отговор – да се молим за тези, които не приемат нашата покана (Матей 5:44).

Проф. Дечко Свиленов, 13.06.2009

„Ето колко е добро и колко угодно да живеят братя в единодушие“

Принципът за вярващите, представляващи едно тяло, е един от най-основните в Библията. Ако аз съм последовател на Христос, то тогава съм едно тяло с всички вярващи както в България, така и по целия свят. Да бъдем част от Христовото тяло, не го правят личните ни заслуги, външният вид или годините, прекарани в църква, а вярата ни в Бог, в Неговия Син Исус Христос и старанието ни да живеем свят живот.


Единството е Божията воля и призив към нас, но то е факт, ако отговаряме на критериите, посочени по-горе. Едно тяло не може да функционира нормално, ако частите му воюват помежду си. То не може да устои, ако те се хулят, завиждат и мразят.

Не е задължително винаги да мислим по един и същи начин, всички да имаме еднакви интереси, но за да бъде единодушието реалност, всички ние трябва да сме посветени на Бог като най-важното нещо в живота ни. Нужно е всеки ден да разпъваме своето Аз и не на последно място – да търсим мир с всички (Евреи 12:14). Мир може да има единствено ако всеки от нас отдава почит на другия и го смята за по-горен от себе си (Филипяни 2:3). А за да бъде реалност това, всички ние трябва да търсим общение с Бог.


За да има истинско, силно и ползотворно единство в една общност, най-важното е Божието присъствие във всички нейни членове. Само по този начин всеки един от нас би превъзмогнал огорчението си и би простил на този, който го е наранил. Само така ще можем да превъзмогнем своето его и ще можем да правим това, което бихме искали другите да правят на нас (Матей 7:12). Така ще спрем да търсим съчицата в чуждото око (Матей 7:3).

В Псалм 133 Бог три пъти е повтаря думата угодно. Единодушието е угодно на Бог. Когато ние потискаме плътта си, за да служим на другите, това е угодно на Бог. Той се радва и ни възнаграждава с „благословение – живот до века“ (Псалм 133:3).

Имаме основание да бъдем единни. Исус е пролял Своята кръв за всички нас.

Знаем как да бъдем единни – да вярваме в Него и да Го следваме.



Остава въпросът, готови ли сме да угодим на Бога?


Ивайло Ябълкаров, 26.05.2009

Какво ни казва Бог

Живеем в пророчески времена. Вярвам, че точно сега се изпълняват писанията от Римляни 8:22–23, че Земята въздиша и стене за истинските синове на Бог, които трябва да се въздигнат: „И не само то, но и ние, които имаме първите плодове на Духа, и самите ние въздишаме в себе си и очакваме осиновението си, тоест изкупването на нашето тяло.“ Бог ни възражда отново с цел да ни постави на друго стъпало.

Моля се чрез това кратко послание всички да проумеем целта на Бог за живота си. Еклисиаст 3:1 казва: „Има време за всяко нещо и срок – за всяка работа под небето.” Във физическия свят имаме четири сезона, но в свръхестествения и духовния – пет. И тъй като всеки сезон е създаден от Бог, той е добър и плодоносен.


Зимата
Това е сезон, през който Бог дава вдъхновени мисли, видения и сънища. Сезонът, когато се вкореняваме по-дълбоко в молитва, размишление и хваление. Това също е време за почивка от предишния сезон и подготовка за следващия. Молитвата ми е виденията ни да се утвърждават и корените ни да бъдат все по-дълбоки. Ако това е сезонът, в който се намираме сега, то можем да размислим върху миналото си, да поправим пътищата си и да се подготвим да приемем това, което Бог е приготвил за нас.


Пролетта
Това е сезонът на сеитбата – оране, засаждане и отглеждане на семената, които всъщност са идеи, виждане, финансови вложения, взаимоотношения с други хора, служение. Нека да направим така, че повече семена да попаднат на добра почва! През този сезон трябва да се борим срещу враговете на успеха и непрекъснато да изкореняваме поникващите плевели. Трябва да се борим и срещу врага, който ще ни пречи да се реализираме. Това е сезонът, през който се сее.


Лятото
Това е времето на успеха – раждането, жътвата, усърдния труд. Нека да не се страхуваме през този сезон – да не поглеждаме нито вляво, нито вдясно, но да нагласим ума си така, че да минем през съмненията, през гнилите и болни думи, през изпитанията. Нека да устояваме!

Притчи 6:6–11 ни дават един ценен урок и ни напомнят, че мравката складира зимнина през лятото и ранната есен.

Есента
Това е времето, когато имаме нужда от благодат. Може да се обезкуражим малко поради това, че източниците (на реколтата) ще намалеят. Това е сезонът на прочистване и изхвърляне на някои неща. Сезон на голяма жертва. Сезон, в който ще трябва да се откажем от нашия Исаак. Това е сезонът, в който ще разберем какво преживя праведният Йов. Ние ще преминем през него и ще излезем с двойно повече!

Зимата – сезонът за отдаване на дължимото

Това е сезонът, през който плодовете от семената, които са били засети през миналите сезони, ще бъдат пожънати, сезон на установяване и изваждане наяве. Време, когато ще влезем в ритъма на Божията воля.

Нека помазанието на синовете на Исаак да слезе над нас в този ден, давайки ни сила, за да можем да вървим в правилното време от Бог.

Галатяни 6:9: „Да не ни дотяга да вършим добро; защото, ако се не уморяваме, своевременно ще пожънем.“

Бъдете благословени!

Даниел Розен, 08.08.2009

Да останеш верен – въпрос на чест или по-скоро на обич

Да останеш верен. Верен ли? Във век като нашия това понятие звучи някак старомодно. Защо е нужно да оставаш верен? Днес имаш едно разбиране за живота си, утре – друго. Днес цениш нещо или някого, утре вече ти е все едно или просто решаваш, че нов хоризонт се открива пред теб. Всеки, който дръзне да стои на пътя ти, ще бъде отстранен. А последствията – кой ли мисли за тях, особено когато те няма как да бъдат измерени материално и във времеви план. И така верността се превръща в непотребен мит. Приемливо обаче е да бъдеш верен на себе си – егоизмът ни залива едва ли не оправдано. Противниците на тази идея трябва да бъдат погребани. А що се отнася до вярност във взаимоотношенията ни, нейните основи са подкопани. В нашето общество сякаш не е проблем да изневеряваш на съпруга или съпругата си, не е проблем да си безотговорен родител, да не се интересуваш от детето и „малкия му свят“. Не е проблем да си приятел само за забавленията или пък да си неверен последовател, християнин, стига да не е фрапантно. Защо излишно да си усложняваме живота с тази вярност?
Да погледнем нещата от друг ъгъл. Какво всъщност показва верността?

Вярвам, ще се съгласите, че тя е израз на обич, дълбока любов, признателност, уважение. Трудно е да практикуваме вярност, но какво по-хубаво от това, някой да покаже вярност към нас, нали? Бихме били благодарни. Бихме се чувствали почетени.

Да приемем, че сме се преборили с егоизма си и сме показали вярност към околните и към Господа. Чудесно! Но тук вече идва ред на въпрос от следващо ниво: дали не сме били верни първо поради себеуважението си, личното достойнство и чувство за чест? Не гъделичкаме ли с подобна фалшива вярност егото си... отново? Самодоволни сме, че сме устояли, че сме се справили и сме останали верни, сякаш сме имали и имаме силата да го постигнем сами, без Божията помощ и любов, както и търпението на близките ни. Къде са любовта и признателността към Бог? А към околните?

Истина е, че верността изисква постоянство и дисциплина. Изисква жертви. Не е лесно да си верен на Бога, а и на хората, когато си онеправдан, наранен... Но си струва. Истинско и достойно е да останеш верен не толкова заради собственото си име и себеуважение, а защото обичаш Този, към Когото проявяваш вярност. Да останеш верен на Него, а не на себе си и собствените си принципи. Да останеш верен на Неговото Слово, а не на своя модел за начин на живот. Да останеш верен на Неговото специфично водителство, а не на човешката псевдомъдрост и воля.

Да, има една особеност: „Щом избереш да бъдеш верен на Исус Христос, ще влезеш във война с Аза си“ (Осуалд Чеймбърс). Но нима не си струва Азът ни да умре за себе си и на негово място да заживее личност, подобна на Христос?

Дано се научим да показваме вярност на първо място към Бога, а после и към близките ни. Най-хубавият дар на вярност е този на нашия Господ: „Ако сме неверни, Той верен остава, защото не може да се отрече от Себе Си” (ІІ Тимотей 2:13)... И защото ни обича.


Калина Тончева, 14.09.2009

Какво казва Библията за кредитите и дълговете

Владислав Генов е от Шумен и е християнин от 2 години. Преди да повярва, е управлявал малък и среден бизнес. Сега той е част от Евангелската петдесятна църква, Варна, и има фирма, която ръководи според Божите стандарти.


Дълговете въвеждат ли ни в робство? Кредитът дълг ли е?
Има много книги и курсове, които ни учат как да печелим повече пари, но почти няма такива, които да ни учат как да харчим правилно. Един от проблемите е не че печелим недостатъчно, а че харчим неразумно. Когато харчим повече, отколкото получаваме, ние изпадаме в дълг. Почти винаги думата „изпадаме“ се заменя от по-деликатната „използваме“. Прочетете внимателно изречението: „Използването на дългове от хората става все по-популярно средство да се придобие нещо, за което те не могат да платят цялата сума в момента, но срещу малка и достъпна първоначална вноска могат да придобият и да ползват стоката веднага.“

Всичко дотук е чудесно, но в това изречение не се казва цялата истина. А тя е, че не придобиваме собствеността на тази стока, а само се ползваме от нея до момента, в който я изплатим напълно ведно със съответната лихва.

Кое ни дава гаранция обаче, че ще получаваме сигурни приходи в бъдеще през този период? Ако имате пълната сума в някоя ваша банкова сметка, това е добре. Но ако работодателят ви не е в състояние да ви плаща от следващия месец? А ако ви съкрати? Ако бизнесът ви намали рязко приходите си поради независещи и непредвидени от вас причини? Ако си мислите, че това е просто един „черен сценарий“, погледнете всекидневните финансови новини. Това се нарича дълг. Дългът е особено сериозен проблем във време на глобална финансова криза.



Какво всъщност представлява дългът?

Това е парично задължение – заем, който трябва да се изплати от един човек на друг или на организация. Дългът включва пари, дължими на компаниите, за кредитни карти, банкови заеми, заеми от семейство и приятели, заеми за покупка на лек автомобил или недвижима собственост. Ако заемът не може да бъде върнат, този, на когото се дължат пари, може да се обърне към съдия-изпълнител. Съдия-изпълнителите възстановяват парите, които хората дължат на техните клиенти. Ако не можете да изплатите дълга, те могат законно да ви конфискуват вещите и да ги продадат на търг, за да покрият дълга. Тук е мястото да отговорим на въпроса: „Кредитът дълг ли е?“ Да, кредитът е дълг.



Какво казва Библията за дълга?

Библията не одобрява дълговете. Тя не казва, че е грях да изпаднеш в дълг, но не насърчава ни най-малко използването им.

„Не оставайте никому длъжни в нищо“ (Римляни 13:8). Причината, поради която Господ не насърчава дълговете, е, че така Неговите деца стават зависими не от Него, а от този, на когото дължат.

„Който взема назаем, е слуга на заемодавеца“ (Притчи 22:7). Господ желае ние да бъдем свободни и да Му служим, а не да бъдем финансови роби на заемодателите си. Ако сме изпаднали в дълг, една от причините е непокорството: „Но ако не слушаш гласа на Господа, твоя Бог, и не изпълняваш старателно всичките Му заповеди и наредбите Му, които днес ти давам, то всички тези проклятия ще дойдат върху теб и ще те придружават“ (Второзаконие 28:15).

„Чужденецът, който е сред тебе, ще се издига все повече над теб, а ти ще пропадаш още надолу. Той ще заема на теб, а ти няма да заемаш на него; той ще бъде глава, а ти ще бъдеш опашка“ (Второзаконие 28:43– 44).

Но как така? Аз ходя на църква, помагам на хората, благовествам, работя на две места... но парите все не ми достигат. А има толкова много необходими неща... Попита ли Бог в молитва, преди да купиш поредното нещо, което е „много необходимо“? Или просто си преценил, че това е изключително нужно, и с прекалена самоувереност в бъдещето си изтеглил кредит и си го купил. А когато дойде моментът на поредната вноска и парите не достигат, тогава падаш на колене и започваш усърдно да се молиш.

Разбираме ли къде е непокорството? Ние не считаме за необходимо да се допитаме до Господа за това, а дори и да сме го направили, сме оставили на чувствата си да надделеят. Ако Господ ни е позволил да изтеглим заем, Той ще се погрижи за всяка една вноска. Господ е обещал за всеки, който Му е покорен: „Ако слушаш добре гласа на Господа, твоя Бог, и старателно изпълняваш всички Негови заповеди, които днес ти заповядвам, тогава Господ, твоят Бог, ще те издигне над всички племена на света. И всички тези благословения ще дойдат върху теб и ще те придружават, ако слушаш гласа на Господа, твоя Бог.

Господ ще ти отвори доброто Си съкровище – небето, за да дава дъжд на земята ти навреме и да благославя всички дела на ръцете ти; и ти ще заемаш на много народи, а няма да вземаш назаем” (Второзаконие 28:1–2, 12).

Изпадането в дълг е израз на прекалената ни самоувереност за бъдещето. Ние решаваме със стиснати очи, че в бъдеще все някак ще се оправим. Библията не приема подобно поведение: „Слушайте сега, вие, които казвате: Днес или утре ще отидем в еди-кой си град, ще останем там една година и ще търгуваме, и ще спечелим, когато вие не знаете какво ще бъде утре. Какво е животът ви? Защото вие сте пара, която се явява и после изчезва. Вместо това вие трябва да казвате: Ако иска Господ, ние ще живеем и ще направим това или онова” (Яков 4:13–15).



Кои са факторите, които водят до изпадане в дълг?

Липса на знание – много хора не са обучени как да харчат.

Липса на планиране и дисциплина – често харчим импулсивно, без да имаме план или бюджет, които да ни показват, че не надминаваме приходите си.

Угаждане – често харчим, за да угодим на своите желания.

Обстоятелства – често се случва да изпадаме в дълг поради неочаквани спешни нужди – болести, загуба на работа, икономическа криза и др.



Как да се освободим от дълга?

1. Трябва да осъзнаем, че постъпваме неправилно, и да вземем решение в сърцето си да се освободим от дълга: „Но Даниил реши в сърцето си да не се оскверни... А Бог направи така, че Даниил да придобие благоволение и милост...” (Даниил 1:8–9).

2. Да се молим: „Не се безпокойте за нищо; но във всяко нещо с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение“ (Филипяни 4:6).

В ІV Царе 4:1–7 една вдовица беше под заплаха да загуби своите деца в робство в полза на кредитора си. Тогава тя помоли Елисей за помощ и Господ чрез него преумножи и малкото, което тя имаше. Така тя освободи децата си.

3. Да даваме на Господа – да не си спестяваме десятъка, да не се оправдаваме с това: „Бог ще ми влезе в положението.“ Ето какво казва Самият Той: „Ще краде ли човек от Бога? Вие обаче Ме крадете. И казвате: В какво Те крадем? В десятъците и в приносите“ (Малахия 3:8).

Това е правилният начин: „Почитай Господа от имота си и от първото на целия доход. Така ще се изпълнят житниците ти с изобилие и линовете ти ще се преливат от ново вино“ (Притчи 3:9–10).
4. Да не правим нови дългове: „Благоразумният предвижда злото и се укрива. А неразумните вървят напред – и страдат“ (Притчи 22:3).

5. Да си направим план за разходите или бюджет, който да е съобразен с приходите ни.

6. Да си направим погасителен план за всеки дълг (кредит), като започнем с изплащането на най-малкия дълг или този с най-голяма лихва. Защото, като изплатим този с най-голяма лихва, ще загубим по-малко пари. Като изплатим най-малкия бързо, това ще ни насърчи и за другите. След като изплатим даден дълг, можем да прибавим сумата, която сме давали за тази вноска, към сумата за вноската по следващия – така ще правим по-големи вноски (ако е позволено) и ще изплатим и следващия дълг по-бързо.

7. Да обмислим вариант за допълнителни доходи.

Георги Зидаров, 12.05.2009

„Плановете на сърцето принадлежат на човека, но отговорът на езика е от Господа”

Наскоро се случи Божие чудо в моя живот, което ме остави безмълвен.
Една ранна утрин се приготвях да пътувам до малък град, където трябваше да посетя предишното си работно място, за да взема важни документи. Няколко дни преди това се опитвах да открия начин, по който документите да дойдат при мен, без да се налага да пътувам. Какво ли не опитах, но все нямаше успех. Примирих се с факта, че ще загубя няколко часа за 5 минути работа в този град... дори спрях да се моля за това.

Точно тогава, рано сутринта, само минута преди да стигна до автогарата и да си купя билет, телефонът ми звънна. Беше моя колежка, с която предната седмица се опитвах да се свържа. Тя ми каза, че може да ми донесе необходимите документи в същия ден. Това ако не е чудо!

Аз правех своите планове. Подреждах нещата по моя начин. Планирах свои човешки варианти, а Бог свърши точно това, от което имах нужда, по Свой чуден път.

Това преживяване ми припомни за написаното в Притчи 16:1: Плановете на сърцето принадлежат на човека, но отговорът на езика е от Господа.

Аз разбирам този стих по този начин: мога да планирам деня или седмицата, или дори годината. Мога да казвам: „Днес ще бъда тук, утре ще се срещна с някого...“ Но всъщност не мога да знам какво ще бъде утре (Яков 4:14).

Бог казва следното: Слушайте сега вие, които казвате: Днес или утре ще отидем в еди-кой си град, ще останем там една година и ще търгуваме, и ще спечелим, когато вие не знаете какво ще бъде утре. Какво е животът ви? Защото вие сте пара, която се явява и после изчезва. Вместо това вие трябва да казвате: Ако иска Господ, ние ще живеем и ще направим това или онова (Яков 4:13–15).

Това в същото време не означава, че трябва да се движим по течението и да не планираме нищо, да не поемаме отговорности, понеже не знаем какво ни чака утре!

На работното си място планираме дейностите си понякога за цяла година, понякога за месец, но най-често за седмицата.

Не, тези стихове не означават да не планираме и да не полагаме усилия. За мен те означават, че аз трябва да предвидя, да се опитам да направя каквото трябва, но да предоставя на Бог правото да променя плановете ми или да ги променя, както на Него е угодно.

Така се случи с мен. Аз се молих. Търсех различни варианти, за да получа документите. Звънях на различни телефони. Говорих с много хора и накрая се подготвих да изпълня последния вариант. Но Бог имаше нещо друго за мен. Чудо!

Една мисъл казва, че няма нищо лошо да си правим планове, но да предоставим на Бог гумичката, за да ги трие и променя.

Ивайло Ябълкаров, 25.06.2009

„За всичко благодарете“

Благодарността е хваление и поклонение пред Бог. Да казваме „благодаря“, не е много лесно. За някои това е признак на слабост или претенциозност. Но благодарността към Бог за Неговите дела е една от жертвите, които израелският народ трябваше да принася. В Левит 22:29 се казва, че благодарствената жертва трябва да се принася така, че да бъде приета.

Трудно е да бъдем благодарни. Лесно е да бъдем недоволни и мрънкащи.

От кои избираме да бъдем? От тези, които благодарят на Бога, или такива, които вечно недоволстват?



Защо е толкова трудно да сме благодарни?

За да бъдем такива, е необходимо да погледнем на това, което вече имаме в живота си. Един философ е казал, че ние винаги гледаме на онова, което нямаме, и никога не поглеждаме към това, което имаме. Много по-лесно е да мислим за това, което искаме да притежаваме, а по-трудно е да отбележим факта, че сме здрави, имаме дом, семейство. Много по-лесно е да роптаем, че колегите ни са ужасни или скучни, а по-трудно е да благодарим на Бог, че имаме работа. Много по-лесно е да мрънкаме, че нямаме достатъчно приятели, а по-трудно е да сме благодарни, че все пак имаме такива, а и че имаме Него.

Библията казва, че трябва да сме благодарни за всичко, защото това е Божията воля за нас (І Солунци 5:18). Всичко означава да бъдем благодарни на Бог за проблемите, за трудностите и за неотговорените молитви.

Дори и да не сме получили желаният отговор, трябва да знаем, че Господ не ни е забравил и че ни слуша, когато викаме към Него: „Може ли жена да забрави сучещото си дете, за да не се смили над детето на утробата си?

Обаче те, дори и да забравят, Аз все пак няма да те забравя“ (Исая 49:15).

„Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя“ (Евреи 13:5).

Искам да благодаря на Бог за едно Негово чудо в моя живот. Ще свидетелствам за това, как Той ме излекува от няколко болести. Бях на 17 години. Отскоро бях тръгнал на църква. Често имах стомашни проблеми. Най-накрая отидох на лекар и ми пуснаха различни изследвания.
Препращаха ме от доктор на доктор, при всяко посещение на поредния лекарски кабинет ми откриваха нова болест. И така, след като преминах през няколко различни специалисти и ми направиха много рентгенови снимки и изследвания, се установи, че имам кучешка тения, някакъв вид хепатит, прегънат стомах, проблеми с червата, гастрит и съмнения за язва. Всички доктори ми казваха, че ще се наложи операция, за да ми оправят стомаха. Една от лекарките дори заяви, че подобен случай не е виждала.

Това беше диагнозата. Сега е ред на чудото.

Още преди да тръгна на тези изследвания, бяхме започнали да се молим. Бях представил тази нужда пред младежката група в църквата и те също ме подкрепяха.

При последния лекар трябваше да отида само за да уточним датата на операцията. Той обаче реши да ми направи още една рентгенова снимка. Когато я взе, ми каза, че няма и следа от кучешка тения, язва, хепатит и проблем с червата. Според него имам вероятно гастрит. Но оттогава не съм имал същите проблеми. Според лекаря прегънатият ми стомах няма нужда от операция, а от съвсем кратка и безболезнена манипулация. Ето това е чудо! Бог ме излекува, защото е велик и многомилостив.

Ако ти имаш свидетелство за Неговата милост, можеш да Го прославиш, като го споделиш с други, за да ги насърчиш в тяхната вяра и упование. Бог заслужава да бъде прославен за всичките Му прекрасни дела в живота ни.

Ивайло Ябълкаров, 22.07.2009

„Господ подкрепя всички падащи“ (Псалм 145:14)

Обичам спорта. Не че съм добър, но обичам да играя. Играл съм футбол, волейбол, баскетбол, тенис. Пробвал съм дори бейзбол и американски футбол. Карал съм колело и скейтборд. И макар да съм спортен фен, в „кариерата“ ми има повече загуби, отколкото победи. Повече падания, отколкото успехи и често ми се е случвало да се контузя. Честно казано, докато играя футбол, прекарвам повече време паднал на земята, отколкото на краката си.

Веднъж докато играех баскетбол, дриблирайки, паднах и си пукнах костта на ръката. Цял месец бях в гипс. Друг път, докато се спусках с колелото си с висока скорост по стръмно надолнище, паднах и си ударих носа много силно. Поради този инцидент на снимките от първия учебен ден съм с кафяво петно на носа. Малко по-късно отново паднах с колелото много лошо. Този път се опитах да сляза в движение. Последиците – счупен преден зъб.

Това не са всичките ми падания. Физическите ми падания бяха болезнени, но с нищо не могат да се сравнят с духовните падения.

Колко пъти съм обещавал да се променя, да бъда различен. Колко пъти съм обещавал на Бог, че повече няма да правя така. Колко пъти съм започвал наново и пак съм се провалял.

Всъщност аз не съм единственият, който пада и се проваля. В Библията има много подобни примери. Петър твърдеше, че никога няма да се отрече от Исус, и изразяваше готовност да даде живота си за Него. Въпреки обещанието си той се отрече от Христос три пъти.

Друг от учениците на Исус – Тома, беше наречен Неверни, защото искаше да се увери лично, че Исус наистина е възкръснал. Какво падение! Нима Божият Син не беше говорил, че ще умре, но и че ще възкръсне? Нима Тома не беше свидетел на възкресението на Лазар, на дъщерята на Яир, на сина на вдовицата от Наин?

В Библията има предупреждение към всички нас – ако си мислим, че стоим, да внимаваме да не паднем (І Коринтяни 10:12). В първите стихове на глава 10 на същото послание апостол Павел дава пример с евреите, които бяха изведени от египетската земя, но отхвърлиха Бог, Който стори това чудо. Това е предупреждение и към нас, които мислим, че можем да правим каквото си поискаме, без да има последствия.

Основателният въпрос към всички нас, падащите, е защо падаме. Ако се върнем към моите злополучни падания, причината за тях е невниманието ми. В Библията има описани много причини за човешкото падение – идолопоклонство, сребролюбие, нечестив живот. Ако не сме внимателни към Божието Слово, ако не се доверяваме на Бог, то ние лесно ще се препънем и ще паднем. Да разчитаме на Бог – това е начинът да се предпазим от подхлъзване.



Едни споменават колесници, а други коне, но ние ще споменем името на Господа, нашия Бог. Те се спънаха и паднаха... (Псалм 20:7, 8)



Защо падаме? На кого уповаваме?

Падаме, защото невинаги разчитаме на Бог. Падаме, защото животът ни не е построен на правилната основа. Ако градим на пясък, а не на канарата Христос (Матей 7:26, 27), ако живеем за себе си, а не за да следваме и прославяме Бог, ако търсим първо своето удобство, а не Неговото царство, ще падаме и ще се удряме, ще се нараняваме и ще страдаме.

Не е приятно да си с обелен нос. Болезнено е да си с наранена ръка. Ужасно е да си счупиш зъб.

В Библията нашите падения се наричат грехове. Те носят след себе си последствия. Болезнени, неприятни, ужасни. Но те могат да имат и положителна страна. Могат да ни научат да бъдем по-внимателни. Могат да ни покажат, че сами не можем да се справим. Могат да ни накарат да разберем, че за да избегнем паденията, е необходимо да се „облегнем на Господа” (Псалм 37:7). Облягането на Господа е израз на упование в Него. Не можем да разчитаме на колесници, коне или собствените си сили, но можем да се доверим на Него. Когато ходим в светлината, ще избегнем препъванията в тъмнината. За да ходим в светлина, е необходимо да бъдем близо до Бог и в трудности да търсим Него, понеже Той е обещал да бъде близо до всеки, който Го призовава (Псалм 145:18).

Да живеем свят живот, лишен от грехове, е трудно. В нас се води борба между плътта и духа. Сами не можем да се справим. Нужен ни е Бог. Но не само Той има дял в тази борба. Дали ще надвие плътта, или победител ще бъде духът, зависи от всекидневните решения, които вземаме. Божието Слово съветва да се пазим от изкушения (Галатяни 6:1). Не можем да си играем с огъня и да си мислим, че няма да се опарим.



Дори и да паднем, дори и да съгрешим, все още има надежда за нас. Не трябва да се отказваме, когато претърпим поражение, а напротив – още повече да търсим Бог. Да не спираме да Го призоваваме.

В един от филмите от трилогията „Властелинът на пръстените“ пазителят на пръстена Фродо се отчайва от трудностите, пред които е изправен. В опит да го насърчи, приятелят му Сам споделя, че героите във всички приказки и митове са се изправяли срещу силите на мрака, но са се справяли, защото са се държали за нещо. Въпросът на Фродо е: „Ние за какво се държим, Сам?“

За да живеем живот, лишен от падения и грехове, е необходимо да се хванем здраво за Бог.
Никога не съм се катерил по изкуствена стена, но съм чувал, че когато се качваш, ти поставят колан, по който минава въже. Въжето се държи на земята от някой опитен катерач. Така, дори да се подхлъзнеш, изпуснеш и полетиш надолу, човекът под теб опъва въжето и ти увисваш във въздуха, без да се нараниш.

Животът ни често е сравняван с изкачване на хълм. Случва се да се уморим или да се подхлъзнем и да паднем, но Бог е обещал да бъде до нас и да се грижи за нас. Паднем ли, Той ни вдига, почиства раната и я превързва. Понякога дори ни носи до самия връх. Бог е Този, Който може да ни предпази от препъване (Юда 1:24). Но това не означава, че не трябва да си отваряме очите и да внимаваме къде стъпваме. Слава на Бога, че Той дава пореден шанс на нас, падналите. Защо? Защото иска да бъдем с Него. Поради тази причина Той прости на Петър, когато се отрече от Него. А Петър даде живота си за Христос. Същото се случи и с „неверния“ Тома, който изповяда: „Бог мой, Господ мой“. Той също умря като мъченик за вярата си.

Бог е готов да прости и на нас паденията и греховете ни, но ние готови ли сме да се облегнем и доверим на Него?

Ивайло Ябълкаров, 28.09.2009

Способност

И какво споразумение има Божият храм с идолите? Защото ние сме храм на живия Бог, както рече Бог: "Ще се заселя между тях и между тях ще ходя; и ще им бъда Бог, и те ще Ми бъдат люде".
- ІІ КОРИНТЯНИ 6:16

Малко християни живеят със съзнанието, че Бог живее в тях. Ако не знаят как да направят нещо, те не биха могли да кажат, че ще го направят.
Какво имам предвид? Когато дойдат трудности в живота им, някои християни веднага казват: "Не, не мога да го направя." Защо? Защото се доверяват на себе си, на плътта, за успех. Те знаят, че нямат
способността да направят определено нещо.
Но ако живеем със съзнанието, че Бог е в нас, тогава ще знаем, че Той е способен да направи всичко.Тогава ще спрем да казваме: "Не мога" и
ще започнем да говорим с увереност: "Мога, защото уповавам на Бога! Мога, защото Бог е в мен! Мога, защото по-велик е Този, Който е в мен
от онзи, който е в света!" Независимо от това, с което се конфронтираш - например видимо непреодолими трудности - можеш да кажеш: "Бог ще ме избави! Той ще ме направи успешен! По-великият живее в мен!"
Това е библейска вяра. Това е говорене с вяра. И тогава Бог ще действа за теб!

Изповед: Духът на Бога живее в мен. Доверявам се на Този, Който живее в мен. Той е способен. Мога да направя всичко, защото Духът на Бога е в мен и Той има всички способности.

Всичко за мен

Моята снимка
Млад човек,който обича да общува с другите хора,обича истинското приятелство.Най-добрият ми приятел се казва Исус Христос и Той е причината за всичко добро в моят живот.Той ми помага всеки ден да бъда близо до Него,и да помагам на тези,които Той обича. Обичам да се грижа за деца,и харесвам да съм от полза на приятелите ми около мен.

Търсене в този блог

Последователи

Етикети

Моят списък с блогове