Думи, които докосват сърцата

Новият завет ни запознава първо с живота на Господ Исус и Неговото дело, а после ни показва как това дело навлиза сред хората и как започва да се разпространява по света. Колкото е важна първата част, толкова е важна и втората, защото едно дело има стойност дотолкова, доколкото е приложимо и върши реална работа. Няма полза от велики идеи, които не се реализират. Те остават някъде извън живота, затворени като в музей, в библиотека, заровени в земята.

Втората част започва твърде впечатляващо. Вестта за Христос стартира с една богата жътва и това е описано още на първите страници на тази част – в началото на Деяния. Ние с благородна завист четем как три хиляди души се покаяха и се прибавиха към малкото ядро. Ако всеки ден се каеха по три хиляди, досега земята да беше станала Божие царство! Това е дело на Святия Дух. Колкото и да анализираме всяка дума, да се мъчим да изиграем отново тази сцена, ако го няма този Дух, всичко ще е само театър. А защо Го няма? Къде е пречката, поради която хората не се каят и отминават с безразличие Божието слово? Можем да отговорим шаблонно, че нямаме вяра, че не сме достатъчно святи, че хората са закоравили сърцата си и т.н. Все пак никой отговор, колкото и верен да е, не бива да ни спира да не опитваме пак, като говорим за Христос, като сеем семето на вярата и се молим то да даде богати плодове. Бог знае кое защо става, но ние не знаем. Ние само трябва да вършим това, което е правилно, пък какъв ще е резултатът, това е извън нашите сили и власт.
По-надолу нека проследим в три стъпки как ап. Петър благовестваше и как стана така, че в края на крайщата спечели три хиляди души само за ден.
Първата цел на апостола беше да говори истината. Той се изправи пред едно голямо множество и започна да говори. Всеки, който застава пред много хора, изживява някаква промяна. Става различна личност. Един се смущава и си забравя речта, друг се стреми да разсмее тези хора, трети – да ги ядоса, четвърти – да ги забавлява, пети – да ги манипулира и покори за свои цели. Рядко ще се намери някой да застане пред публика, за да и́ говори истината. Но истината е нещо относително и субективно. Коя истина? Тази, в която говорителят е убеден? Или тази, която е общоприета? Или тази, която публиката ще хареса? Кой знае истината? Малцина, а може би никой. Знаят част от истината, но не цялата. Ако знаят цялата, не знаят как да я облекат в думи, така че да я обяснят на всички и тя да бъде разбрана?

Да говориш истината е опасно, защото има хора, които не искат да се знае какво правят и какви са. Днес в България истината се знае от всички, но никой не смее да я каже, защото едни силни хора ще бъдат много ядосани от това. Знае се кои са хората, които огробват народа, знае се кои им помагат и кои им замазват дирите. Всичко е ясно. Но никой не казва нищо. Така цялото приказване е само празен шум, лъжа и суета.

Апостолът нямаше друга цел, освен да опише ситуацията, да посочи какво е станало, кой е виновен и какво да се направи. Той авторитетно призова за внимание (14). Искаше да бъде чут не за друго, а защото щеше да говори нещо много важно, много истинско и много необходимо. Така той даде свобода на Святия Дух да действа. Ние ограничаваме действието на Духа с нашите лъжи, полуистини, недомлъвки, премълчавания. Истината е болезнена, но няма какво друго да я замести.
Какво ни пречи да говорим истината?
1. Страхът от последиците.
2. Притеснението, че и ние послъгваме от време на време и нямаме правото да говорим истината.
3. Съмнението дали някой има нужда от истина. Мнозина предпочитат да живеят в лъжа. Така е по-лесно. Когато всички лъжат, какво да се направи? Кому е нужно да знае истината? Искаме да знаем истината за другите, но не искаме те да знаят истината за нас.
4. Страхът, че няма да успеем да я кажем цялата и ще представим някаква полуистина, която е повече лъжа, отколкото истина.

Думите на Петър щяха да избухнат като бомба в оня град. Силните на деня щяха да подскочат и спешно да се захванат да гасят пожара. За християните щеше да започне едно лошо време на гонения, някои щяха да загинат. Така става, когато истината прозвучи. Имаме ли смелост за това? Можем ли да изобличаваме другите, себе си? Или ни е страх, че ще трябва да се подложим на твърде големи промени, което никак не ни изнася.

Святият Дух говореше чрез устата на Петър. Петър не Му пречеше да го прави, а говореше Неговите думи. Петър беше готов да понесе с тялото си, със здравето си, с живота си последиците от Неговите думи. Петър не се плашеше от това, което казва, не се притесняваше, че ще трябва да плаща за тази дързост. Той беше напълно предоставил себе си на Духа и Духът говореше. Това не беше моментно състояние на вдъхновение. Възможно е, ако си по-глупав, да се престрашиш да говориш истината, изпаднал във временно опиянение на емоциите, но после да съжаляваш, че си го направил и да тръгнеш да се извиняваш, да се самоопровергаваш. Това са жалки истории, но виждаме, че се случват често. Някой тръгне да казва нещо, застава в центъра на вниманието, всички са удивени от смелостта му – но после идва изтрезняването и смелчагата се превръща в шушумига, тръгва да обяснява, че не е казал това, а нещо друго – и всичко се превръща в цирк.

На второ място, Петър обясни на хората какво са направили. Това звучи малко странно, защото който прави нещо, трябва да знае какво прави. Няма нужда някой друг да му го обяснява.

По принцип е така, но в действителност често ние не осъзнаваме какво правим. Мислим, че правим нещо правилно, а някой друг идва и ни казва, че грешим. Кой е прав? Може ние да сме прави, може и да не сме. Нека си представим една ситуация, която е твърде типична: в едно семейство има напрежение. Жената се държи с мъжа си зле, обижда го, мърмори му, че не изкарва пари, че не е способен да бъде глава на това семейство. Майка и́ я подкрепя и двете като оси жилят постоянно нещастия човек. Ние чуваме тази история и обладани от свещен гняв се нахвърляме против двете усойници, за да защитим нещастния човечец. Мислим, че прави голяма услуга на тия хора, че им помагаме да се разкаят и да си оправят отношенията. Но на практика наливаме масло в огъня. Конфликтът се задълбочава. Двете жени сега имат още едно жестоко обвинение против своя съпруг и зет: че разгласява семейни тайни, че ги вкарва в хорските уста и т.н. В резултат се оказва, че не правим добро, а лошо. Някой трябва да ни спре, да ни обясни, че не бива да се месим в неща, които не разбираме.
И колко много още възможности има да правим работи, които са дълбоко погрешни и колкото повече се стараем, толкова по-зле става! истината е, че както се нуждаем от огледало, за да знаем как изглежда външността ни, така се нуждаем от хора, които да ни обясняват как изглежда нашето поведение отстрани. Не бива да се сърдим на такива хора! Те ни правят голяма услуга. Те са като лекаря, който трябва да ни каже какво ни има, когато не се чувстваме добре. Той, страничният човек, трябва да ни каже за нещо, което носим в тялото си. Никой не се чуди на тоя факт. Странно е защо сме така чувствителни, когато странични хора ни казват какво правим.

Какво бяха направили юдеите? Те трябваше да узнаят това и Петър беше човекът, който щеше да им каже. Според юдеите наскоро те бяха обвинили един човек от Назарет, наречен Исус, че се прави на Месия и претендира да е законния им цар. Те веднага бяха разбрали, че това е един самозванец и Го бяха разпънали на кръст, понеже Той беше започнал да става опасен. С две думи, юдеите бяха извършили едно добро дело, подбудено от техния патриотизъм. Бяха угодили на своя Бог, Който ги учеше да бъдат ревностни и да изтребват самозванците и бунтовниците.

Петър обаче им каза точно обратното: те са направили едно ужасно престъпление пред Бога, като са отхвърлили и разпънали Неговия Син. Не са познали, че това е техният дългоочакван Месия. Този, когото те са мислели за самозванец, е бил възкресен, прославен и поставен да седне отдясно на Божия престол.

Това е нещо съвсем различно! Кой беше прав? За наше удивление не започна спор. Юдеите хич не бяха от хората, които лесно се дават и приемат изобличение. Тяхната кръв кипваше много бързо и след няколко минути препирня щяха да полетят първите камъни към Петър и неговата компания. Юдеите обичаха да убиват в Божието име и така да трупат актив пред Бога.

Чудно е как тия хора не постъпиха така, а съвсем противоположно. Само преди месец те бяха разпънали Христос по най-брутален начин, а сега се предадоха пред един Негов служител! Какво ги накара? Нима Петър имаше по-силно обаяние от Христос? Нима беше по-убедителен?

Не, просто така трябваше да стане. Христос трябваше да пострада, а Неговите слуги да започнат да жънат това, което Той беше посял. Стана това, че започна великата епоха на благодатта, отвори се вратата, открит беше пътят към небето. Святият Дух дойде, за да прибере зрелите спонове в житницата на Господа.

Добър урок за нас! Онова, което имаме да кажем на невярващите хора наоколо е истината за тяхното отношение към Христос. Те трябва да знаят какво правят. Нима не знаят? Не знаят! Нямат понятие, че с поведението си, с непокаяния си живот, с думите и делата си, с неверието си те разпъват Христос в сърцата си. Те си мислят, че са добри хора, че не правят нищо лошо на никого, че са почтени граждани. И тъй, както са добри и почтени, един ден се гътват и си заминават от тоя свят, без да са разбрали защо са дошли. Това е големият им грях! Те първо вредят на себе си. Може би наистина са добри и почтени, но като безропотно приемат, че животът им е само на тая земя и че няма пред кого да отговарят, те вършат огромно престъпление против себе си. Бог не може да търпи това. Не може да им го прости. Да си умен и зрял човек, да са ти дадени цели 70-80 години и да не разбереш какво става – от това по-голям грях няма. Това си е истинско самоубийство. Да не говорим за по-малките или по-големите грехове, които тези хора вършат. Те допълват картината и допринасят за тяхното окончателно погубление.

Ние имаме да кажем на тоя свят нещо много важно, и то е, че всеки трябва да се помири със своя Създател, против Когото се е разбунтувал и прекарва целия си живот в състояние на война. Трябва да кажем на всеки, че ако продължава да се държи така, ще погине.

Третото нещо, което ап. Петър имаше да каже, беше приятно. Той им съобщи, че има начин да излязат от тази трудна ситуация, в която сами са се вкарали.

Най-напред им обясни, че те са сторили това от невежество. Това не е изрично казано в тази проповед, но се подразбира. По-късно, когато той говореше в храма след изцелението на куция човек (3:17), Петър го каза. „Братя, аз зная, че вие, както и началниците ви, сторихте това от незнание.” Незнание? Нима може такова ужасно нещо като разпъването на кръст на един човек може да се направи от незнание, и то от такива отлични познавачи на Писанията като юдейските началници? Може, когато умът е заслепен от фанатизъм. Както и да е, това е минало. Така е трябвало да стане. Вие сте виновни, макар че сте изпълнявали нещо предвидено отдавна. Заслужавате Бог да ви изтреби. Но! Бог ви прощава. Бог ви обещава да се помири с вас и да ви благослови изобилно.

После им обясни, че могат да се покаят за деянието си и да бъдат освободени от вината за проляната кръв.

Това не звучи по-малко необичайно. Лекотата, с която тия хора можеха да излязат от кашата, забъркана от самите тях, е смайваща. Но как така? Все пак става дума за убийство! Да убиеш Божия Син и после с едно покаяние не само да не бъдеш наказан, но и да бъдеш приет с любов както пълноправен син на Бога – това звучи нелогично. Все пак човек трябва да си плаща за греховете. Не може така. Ако всеки взема да убива и с едно разкаяние получи прошка, къде ще му излезе краят?

Нека не забравяме, че тук става дума за отношението на Бога към нас, а не за човешки отношения. Обществото си има своите закони и те предвиждат наказание за престъплението. Но Божиите закони засягат сърцето, вътрешния живот. Те се занимават с това как да намерим смисъл на живота си, на какво да се надяваме, в какво да вярваме, как да изчистим съвестта си, как да изкупим вината си. Дори светското правосъдие се повлиява от Божията милост и целта му не е да въздава око за око, а да помогне на грешника да се върне в света на порядъчните хора.

Тези три послания на ап. Петър получиха подобаващ отговор. Хората ги чуха, разбраха какво са направили, разбраха какво им предлага Бог и го послушаха. Така убийците на Господ Исус станаха първите Негови последователи и от тях започна разпространението на Евангелието към всички посоки на земята. Петър се намираше в много затруднено положение да призовава точно тях, най-неподходящите хора, но го направи и успехът беше блестящ. Не защото беше толкова убедителен, а защото Святият Дух ужили в сърцата неговите слушатели.

Робърт Пен Уорън казва чрез устата на един от своите герои: „Ти трябва да твориш добро от злото, защото то няма от какво друго да се прави”. В Ерусалим беше пълно с убийци на Христа. Всички бяха участвали, целият народ беше викал: „Разпни Го!” Святият Дух обаче докосна точно тези хора, не отиде в някой друг град, където живеят по-свестни.

Може би ни изглежда невероятно цялата тази безбожна маса около нас да заслужава да чуе благите вести и да се помири с Бога, против Когото е воювала съзнателно или несъзнателно. Но няма други. Това са хората, към които е отправено посланието на примирението. Това са хората, които трябва да отидат на небето. И ние сме били като тях, и ние не сме заслужавали нещо по-добро. Но Бог е сторил нужното, за да ни върне при Себе Си.

Когато се изправяме пред хората – били те мнозина или само един – за да им кажем какво иска Бог за тях, нека сме готови да изявяваме истината. Не да ги ласкаем и да гледаме да не ги обидим, а да им кажем какво са направили против Бога и себе си. Да се молим Святият Дух да освети всяка дума и да я превърне в стрела, отправена точно към сърцето. Да им покажем духовна любов и благост. Тогава ще изживеем радостта от това да видим, че не сме сами по тесния път на Христа, а имаме голяма и приятна компания.