Подаръци за Царя

Отдавна, много отдавна, в страна, приличаща на вашата, имало малко градче. В него живеели пет сирачета.

Тези самотни деца, останали без родители, били сплотени, стараейки се да преживеят. Веднъж царят узнал за нещастието им и решил да ги вземе в своето семейство. Той казал, че ще им бъде баща и скоро ще дойде за тях.

„За какво са му на царя?” – питали хората. Но царят си имал причини.

Хората, живеещи в селото, казвали на децата: „Трябва да направите на царя добро впечатление. Само тези, които имат велики дарове, могат да живеят в двореца.”

Затова децата започнали усилено да се трудят, приготвяйки подаръци. Едно момченце, което се занимавало с дърворезба, решило да направи прекрасен подарък за царя от дърво. Сестра му се стараела да изобрази красотата на небесата в картина, която можело да бъде окачена на стената в двореца. Другата сестра се учела да пее хубаво и да свири на мандолина. Още едно момченце искало да удиви царя с необикновената си мъдрост. То седяло до късно през нощта с разтворени до свещта книги.

Но едно малко момиченце не можело нищо да даде на царя. Тя много нескопосно боравела с ножа. Пръстите й не я слушали, когато вземала в ръце четка. Опитала да пее, но гласът й бил дрезгав. Не можела дори да се научи да чете. Тя нямала талант. Нямала подарък за царя. Всичко, което можела да даде, била добротата на сърцето си. Тя имала добро сърце. Прекарвала по-голямата част от времето си до градската порта, гледайки как хората влизат и излизат. Тя изкарвала грошове, като помагала на пътниците да почистят и нахранят конете си. Повече не можела да направи. Но имала добро сърце.

Веднъж към малкото градче приближил мъж, облечен като търговец.

- Би ли нахранила магарето ми? – попитал той момиченцето.

- Това мога, – отговорило радостно детето и повело животното към хранилката. – Не се притеснявайте за магарето си. Като се върнете, ще бъде почистено и нахранено.

Докато магарето пиело, тя попитала пътника:

- Кажете, вие за постоянно ли сте дошли?

- Не, за малко.

- Може би сте уморен от пътя?

- Да, вярно е.

- Не искате ли да седнете да си починете? – предложило момиченцето, показвайки пейката до стената. – Струва ми се, че сте добър човек. С вас е приятно.

Човекът се усмихнал и погладил брадата си.

- Ти си мъдро момиче. – казал той. – Когато се връщам, ще си поговорим повече.

Мъжът се върнал съвсем скоро.

- Намерихте ли, когото търсехте? – попитало момиченцето.

- Намерих ги, но те нямаха време за мен. Единият се занимаваше с дърворезба и много бързаше да завърши работата си навреме. Другата рисуваше и не искаше някой да я отвлича от работата й. Третата се занимаваше с музика. Когато поисках да говоря с нея, тя каза, че няма време. Още едно момче, което търсех, заминало в големия град и постъпило там в добро училище.

Очите на момиченцето били широко отворени.

- Но... вие съвсем не приличате на цар! – казала тя с удивление.

- Старая се да приличам на обикновен човек – обяснил той. – Понякога се чувствам много самотен. Случва се да искам да бъда срад народа си. Понякога искам да почувстват, че съм им баща.

- И затова сте решили да вземете нас, децата?

- Да, затова. Децата обичат да разговарят. Възрастните считат, че трябва да ми направят доро впечатление, а децата са обикновени.

- Значи, братята и сестрите ми са били много заети?

- Да, но аз ще дойда за тях още веднъж. Може би тогава ще имат повече време за мен.

Така стана, че децата, които имаха много таланти, но нямаха време, не можаха да се срещнат с царя, а момиченцето, чиито единствен дар беше свободното й време и желанието й да поговори, стана негова дъщеря.

Не е нужно да сте велик художник или поет, за да се харесате на Бога. Защото Бог не гледа така, както гледат човеците. Човекът гледа външността, а Бог – сърцето (І Царе 16:7).