Защо Бог допуска болка в живота ни?

Дали Бог не е можел да ни създаде, без да изпитваме болка? Не се и съмнявам, че е можел, но защо не го е направил? Ако Бог ни обича, какво се случва с Него, когато нас ни боли? „Защото нямаме такъв първосвещеник, който да не може да състрадава с нас в нашите слаости, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак е без грях” (Евр. 4:15). Но защо Бог просто не ни е създал така, че да не изпитваме болка? Въобще това как ни помага? Искам да насоча вниманието ви към определен тип болка и това е онази, която можем да изпитаме със сърцето си. Защо Бог допуска понякога сърцето ни да е разбивано и наранявано? Защо? Задавали ли сте си тези въпроси някога? Сигурно като мен не сте стигали до логичен отговор. Нали Бог ни обича, защо допуска да ни боли? Един от възможните отговори може да бъде: много често решенията, които вземаме, ни довеждат до ситуации, в които изпитваме болка. Какво мислите за този отговор? Не сте ли усещали как понякога ние самите си правим зло, като взимаме погрешни решения за определени неща? Аз си го представям като човек, който се спуска с колело по стръмно надолнище и после сам се пребива. Той е можел да натиска спирачката, докато се е спускал, но или обича риска, или е действал безразсъдно. Такива сме ние, хората – създадени със свободна воля. Понякога сами допринасяме за болките си, когато действаме без много да мислим. Обаче може да има и друг отговор. Понякога Бог допуска болка в живота ни, т.е. някой да ни нарани, за да ни научи на нещо. Например няма как да се научим на прошка, ако никога не сме били наранявани. Или няма как да се научим на безусловна любов, ако човекът, когото сме обичали, никога не ни е правил зло. Интересен е фактът, че Исус Христос дойде на тази Земя и вкуси от болките, които ние изпитваме, и точно поради тази причина разбира как се чувстваме, когато ни боли. С други думи, Бог знае какво е да те боли. Днес много хора използват сърдечната си болка като повод да не вярват в Бог или да Го хулят. Като казват, че ако има Бог, Който ги обича, то не би трябвало да ги боли и да страдат. Но как човек може да познае Святия Дух като утешител, ако никога не е страдал? Как може да Го познае като Бог, Който изцелява, ако никога не е имал болка? И все пак как можем да носим теготите си един на друг, ако ние самите не знаем какво е тегота? Защо понякога сърцето ни трябва да бъде наранявано и разбивано? Трудно ми беше да осъзная, че това е един от най-добрите инструменти на Бог, за да ни приближи към Себе Си. Защото, когато на човек всичко му е наред, той може и да не мисли за Бог. Но когато се случи нещо и човек бъде наранен, инстинктивно започва да търси начин, за да се справи с проблема. Някои хора прибягват веднага към хапчета за успокоение, чрез които потискат болката. Но хапчетата не лекуват душата наистина, а временно притъпяват болката. В такъв момент човек може да потърси Бог. Защото „Господ е близо при ония, които са със съкрушено сърце, и спасява ония, които са с разкаян дух” (Пс. 34:18). Нещо трябва да се случи, за да се съкруши сърцето ти. Радостта и мирът не могат да съкрушат сърцето ти, но болката има тази способност. „Жертви на Бога са дух съкрушен; сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш” (Пс. 51:17). Един от най-успешните методи, чрез които Бог ни показва, че сме зависими от Него, и ни приближава при Себе Си, е болката. Знам, че може би ни е трудно, ако се намираме в такъв момент, да мислим по този начин. Естествено, болката може да има и обратен ефект. Човек може да закорави сърцето си. Аз самият знам за хора, които след загуба на свой близък човек са закоравили сърцата си. Те обвиняват Бог за всичко, което се е случило, и Го хулят. Всъщност, когато човек го боли сърцето, той пак е в състояние да реши как да се отнесе към своята болка. Може или да остави Бог и да се настрои срещу Него, или пък това да го приближи по-близо до Него и той да опознае по нов начин любовта и утехата Му. Едни от най-силните отправени молитви са във време на скръб. Можем да си спомним за Анна, която беше в Божия храм, за да се моли. Там я срещна първосвещеникът Илии, който, като видя, че тя само мести устните си, но без да говори, я обвини, че е пияна. Тогава тя му отговори: „Не, господарю мой, аз съм жена преоскърбена в духа си; нито вино, нито спиртно питие съм пила, но излях душата си пред Господа” (І Цар. 1:15). Кога човек излива душата си пред Господа? Защо не опитаме във време на радост да излеем душата си пред Господа? Не е същото, нали? Различно е, когато ни боли. Разбира се, в болката няма красота, но Бог я използва понякога, за да ни приближи до Себе Си. И все пак, ако ние не знаехме какво е да ни боли, ако не бяхме усещали загуба, ако не ни тежеше нещо, то може би нямаше често и да търсим Бога. Болката ни помага да осъзнаем, че сме зависими от Него. Тя ни помага да разберем и собственото си безсилие като хора, за да се справим с нея. Още първите християни са осъзнавали това. Апостолите бяха решили не само да проповядват за Божията любов, но „ и утвърждаваха душите на учениците, като ги увещаваха да постоянстват във вярата, и ги учеха, че през много скърби трябва да влезем в Божието царство” (ДА 14:22). Нашият път като християни в това отношение не се е променил оттогава. И все пак ние трябва да бъдем уверени в едно – че един ден „Той ще обърше всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка; първото премина” (Откр. 21:4). Божието Слово ни обещава, че ако ние устоим докрай във вярата си, ще бъдем с Бога и там няма да има болка. Автор: Венцислав Бонев