Реката

Из книгата „Който има уши, нека слуша!”


Безгрижният смях на децата достигаше чак до дома на бащата и огласяше цялата гора. Нямаше нищо по-хубаво от това, да ги гледаш как играят и се гмуркат в бистрите води на реката. Те бяха напълно свободни. Нямаше грим и досадни гримаси, зад които всъщност се криеха уморени и отегчени лица. Нямаше скъпи дрехи и накити, зад които прозира бедността на душата. Те бяха такива, каквито бяха – деца на Баща си. Не беше необходимо да се доказват, нито да се борят, за да получат нещата, от които се нуждаят. Бащата отлично познаваше всяка тяхна нужда и копнеж и докато те бяха в дома му и се къпеха в реката, Той се грижеше за тях. Безпристрастно и справедливо.

Домът му беше поставен в центъра на градината и от него изтичаше реката, която веселеше всички. Някои твърдяха, че тя изтича от самото сърце на Бащата. И може би не грешаха. Реката криеше много тайни. Макар водите й да бяха като тези на всички реки, не беше много лесно да влезнеш в нея. Мнозина се бяха опитвали сами да покорят гордите й води, но само леко се бяха оплискали о бреговете й. Тя оставаше недостъпна за онези, които не бяха готови да се предадат напълно на любовта на Бащата или пък пазеха в себе си огорчение и непростителност. Онези, които се смятаха за „големи”, които бяха претърпели много или постигнали големи успехи в далечните земи, най-трудно съумяваха да се оставят на нейните води да ги носят. А реката можеше да бъде покорена само с пълно предаване или покорство. Тогава всичко ставаше леко. И най-слабият човек можеше да носи планини на раменете си, защото всъщност не той, но водите на реката го правеха възможно.

За да получиш, трябва да дадеш. Реката искаше от тях да пуснат всичко, което имат – и хубавото, и лошото, за да могат да стигнат до Бащата. Всъщност това беше единственият път до дома Му. Онези, които бяха поели по него, знаеха, че Бащата очаква децата си в края на пътя, затова бяха захвърлили всичко и точно като малчугани, напълно зависими от тате, играеха и се радваха на богатствата на реката. Привлечени от любовта си към Тате, те се гмуркаха на дъното, където имаше безброй скъпоценни камъни. Те криеха мъдростта на Бащата и им помагаха по пътя към Него. Децата ги пазеха като безценно съкровище и когато имаха възможност, ги споделяха с другите в реката. Мъдростта само разпалваше глада и жаждата им да познават повече Онзи, Който беше създал всичко това.

Реката отмиваше чувството на вина и срам, болката и грижите и оставяше в децата чувство на сигурност. Сигурност в Неговата любов и грижа. Не беше необходимо да я заслужат. Това не беше тяхната заплата, а подарък от Баща, Който ги обича.

Мнозина не можеха да го приемат и сами отхвърляха любовта Му. Те живееха далече от реката – там, където имаше плач и болка. В пустошта те градяха свой собствен свят, основан на съревнование и борба. Оцеляваха само най-добрите. Най-добрите, но в какво? В изблъскването с лакти, в мачкането и унижаването на по-слабите, в лъжите и кражбите. Колкото повече, толкова по-добре! Кому е нужно всичко това?!

Основната разлика между двете места беше в радостта и мира, които напълно липсваха от Града на сенките. Така го наричаха, защото с течение на времето и безбройните безсънни нощи хората бяха заприличали на тъмни сенки без души. Рядко се случваше да чуеш смях из земите им, пък и веднага се намираше кой да го заглуши или направо да го накара да замлъкне. Законът беше: ако аз съм зле, и всеки около мен също ще страда. Нямаше любов и състрадание – само страх, който ги контролираше напълно. Нямаха доверие в никого, дори и в себе си, затова бяха безкрайно самотни и все пак отказваха да се предадат в реката на Бащата. Страхуваха се да не би да изгубят онова, което с много усилия бяха постигнали – един свят на сенките, нереален и безличен, който не можеше да засити глада в душите им. А животът изтичаше като пясък между пръстите им. Времето безмилостно тиктакаше като стар ръждясал часовник, който безмилостно и неуморно отмерва броя на дните, седмиците и годините. А може би на грешките или неизказаните думи, пропуснатите възможности и липсата на любов и приемане.

Знаете ли в кой от двата свята живеете?

Единият привидно дава усещане за сила и успех. Кара те да се чувстваш жив, защото се бориш. Но заедно с него идва и болката, разочарованието и дълбоката зееща дупка в душата ти. Градиш пясъчни кули, които времето изяжда.

Другият, макар да не може да бъде видян със очите, ни носи радост и наслада, които не могат да бъдат описани. Кара ни да се чувстваме не живи, а вечни, защото така сме създадени. Кара ни да се наслаждаваме на временното обиталище, което ни е дадено, докато не се срещнем в Неговия дом. Ние не умираме, просто преминаваме от едно състояние в друго.

За онези от вас, които се съмнявате в моите думи, ще кажа, че мнозина от Града на сенките вярват в съществуването на душата, дори медицински е доказано, че когато човек умира, тялото му олеква с няколко грама, но нека ви попитам какво ще стане с вас тогава? Ако душата съществува и е жива, то тогава раят и адът са също реални. Има път до дома на Бащата, реката води към него и ни помага да носим с лекота товара, който ни е даден.

Моля те, помисли за това!

Лилия Даскалова