Двете дървета

Из книгата „Който има уши, нека слуша”

– Колко прекрасни нови листенца? Страхотно! – мислеше си смокиновото дърво и само не можеше да се начуди: – Как може да съм толкова хубаво, че и полезно на всичкото отгоре! Като му дойде времето и узрее плодът, най-важните личности в града ще ядат от мене.

Ех, мечти! И защо не? Из между всичките смокинови дръвчета нямало по-хубаво от него. Зелените му листа се виждали още от пътя и нежно приканвали минувачите да се отбият, за да похапнат. Е, разбира се, като му дойде времето. А дотогава... дървото не спирало да мечтае, да се хвали и приказва, като че вече е цъфнало и вързало плод. Тези, които го слушали, с нетърпение чакали да дойде моментът, за да опитат от него.

– И все пак времето ще покаже... – бил коментарът на околните дръвчета.

А времето минавало...

Една делнична сутрин листата на дърветата се събудили от шумните разговори на множествата хора, минаващи точно покрай тях.

– Брей, това трябва да е някаква много важна личност – казали си те, – щом толкова много хора го следват.

И зашумолели с листа, предавайки новината на по-отдалечените дървета.

И изведнъж... О, чудо! Вниманието на всички се насочило именно към тях. Човекът в ослепително бели дрехи приближил дръвчетата, а на тях направо щяла да им се пръсне кората от вълнение.

– Какво ли иска? И при кого ли ще се спре? – не можели да се начудят те.

Естествено, нашето смокиново дърво тръпнело в очакване – нали това била мечтата му! Изпъвало стъбло и пъчело красивите си зелени листа колкото може. Човекът се приближил до него, нежно разлистил клони и като не намерил нищо за ядене, гневно отминал, а на дървото заповядал да умре.

Ама, че страшна история, а? Така е! Горкото дърво започнало да се оправдава:

– Ама сега не ми е сезонът и затова нищо не мога да ти дам! Ела след няколко месеца.

– Добре – казал човекът, – но тогава мен няма да ме има. Сега имам нужда от теб. Нахрани ме!

Колкото и да се оправдавало дървото, че му трябва само още малко време и какво ли още не, човекът отминал. Шумът от стъпките му и разговорите бавно отминал, но в ушите на дърветата продължавали да отекват страшните думи: „Да изсъхнеш! Да те няма...”

Как беше възможно най-напетото, най-зеленото измежду всичките дървета и такава съдба? Беше станала грешка! Едва ли. Човекът с белите дрехи говорел като някой, който има власт да изпълни заканата си. Та нали Той бил засадил дървото, познавал го доста добре. А плодно дръвче, което не дава плод, се отсича, защото не става за нищо.

Брей, че странна история. Кой е прав и кой не? Дървото ли, защото не му било дошло времето да ражда, или човекът, който го проклел, защото искал нещо, което не можел да получи...

Ще ви кажа какво се случило накрая. След няколко дни отново всички дървета се събудили от шума на приближаващите хора. И с голяма изненада всички присъстващи установили, че китното смокиново дръвче го няма. Било си на мястото де, но цялото изсъхнало и мъртво. Сърцето му така и не понесло мисълта, че тогава, когато дошъл моментът да блесне пред всички, то не било готово.

Тази история ме подсеща за едно друго дърво, което се намира в една друга градина, на едно друго – по-хубаво място. Необикновеното в случая е, че това дърво ражда плод всеки месец – за него няма сезони, а листата му служат не само за красота, но и носят изцеление на нациите. Досещате ли се?

Все си мисля, че Бог не беше сърдит на дървото, а на нас, които се оприличаваме на него. Търсим си извинение, за да не вършим онова, за което сме създадени, и се украсяваме с думи. Приказваме ли, приказваме... Така трябва да бъде, така ще стане. Много ги разбираме тия работи, но когато дойде човек и разгърне клоните, за да види какъв е плодът, изведнъж открива, че всичко това са само приказки – шума, листа и нищо друго. Е, хубави листа, зелени и големи, но ако няма плод в живота ни – не ми се мисли... Бог ни е направил да бъдем от втория вид дървета. Дърво, което не се интересува от сезоните. Ако Господ има нужда от теб сега, по-добре не се оправдавай, ами виж какво имаш. Нахрани го. Откъде знаеш дали не си бил роден точно за този момент!





Лилия Даскалова-04.09.2008