Царят

От книгата „Който има уши, нека слуша”

В сън или наяве – няма значение. Видях едно удивително видение. То промени живота ми. Ето го и него.

Както си стоях в залата на един провинциален театър, изведнъж се озовах в тронната зала на Бога в небето. Картината, която видях, не подлежи на описание. Всичко наоколо се къпеше в ослепителна светлина. В средата на залата, чиито размери бяха огромни, се издигаше престолът на Бог. Него не можех да видя ясно – само светлината, която излъчваше фигурата Му, както и дрехите, с които беше облечен. Всичко беше много красиво, но не то привлече вниманието ми.
Видях една огромна процесия от хора – от всеки народ, език или нация, съществували някога на Земята. Беше много интересно да видиш облеклото им и начина, по който изглеждат. Някои от тях бяха от Древността и носеха причудливи роби, други пък бяха облечени в огромни рокли и старовремски костюми, много бяха в традиционни носии, с които показваха от коя част на света идват и от кой народ са. Успях да разпозная някои лица от близката история на човечеството. Всички те чакаха своя ред, за да се представят пред Царя. Те оставяха в подножието на трона своите дарове. Една редица от хора, чийто край не можех да видя.

Имаше откриватели, които поставяха откритията си пред Бога. Велики музиканти и артисти предаваха инструментите си. Царе поставяха короните си в краката Му. Картината беше величествена и много тържествена. Всеки имаше дар. Очите на Царя следяха с одобрение поднасящите, но Той не помръдваше от мястото Си.

Изведнъж ме обхвана паника. Започнах да ровя из джобовете си. Нямах нищо. Какво ще Му дам? Какво съм постигнала в живота си? Умът ми трескаво се бореше, за да открие нещо, за което да се хване. Не можех да застана пред Бога с празни ръце. По-добре беше да умра, но се предполага, че в този момент вече си мъртъв, така че преживяването беше ужасно. Пълна безизходица. Мислех си: „Добре, Боже, аз съм Ти служила през по-голямата част от съзнателния си живот.“ Но тогава дойде ужасяващата реалност – това не беше моя заслуга и съответно не можеше да представлява дар. Спомних си хората, които съм довела до Бога, но и това не е нещо, което можеш да представиш пред Царя. Ние не можем никого да спасим, но Бог в милостта Си използва назаем устите ни. Същото важи за изцелението и всичко друго. Ужас! Прииска ми се да се върна на Земята, за да имам възможност да придобия дар. Нямах идея, какъв трябва да бъде, но не понасях повече мисълта да стоя в очакване да срещна моя Цар с празни ръце. И тогава... чух глас, който ми каза: „Виж!”

В този момент беше дошъл редът на един доста обикновен човек. От дрехите му не можех да преценя с какво се е занимавал приживе, изглеждаше не само обикновено, но дори доста бедно. Човекът започна да рови из джобовете на смачканата си дреха, като че беше скрил нещо изключително ценно. Изведнъж всичко потъна в дълбока тишина и всички погледи бяха приковани към онова, което се случваше в подножието на трона. Какъв ли дар имаше този човек? Най-накрая той извади един малък пакет. Започна да изхвърля хартиите, с които беше обвил дара си, за да го предпази от нараняване. Но какво беше това? От хартиите се показа един най-обикновен речен камък. Озадачена стоях и се чудех какво е това, когато изведнъж Бог стана от трона. Това е нещо, което никога няма да забравя. Този човек накара Господ да стане от трона! Той се приближи към коленичилия, взе камъка и го стри в ръката Си. Като падна горната обвивка, в дланта Му остана скъпоценен камък.

Бях удивена, както и хората в залата. Тогава гласът ми каза: „Този човек е можел да има всичко, докато е бил на Земята. Той е имал нужните способности, за да бъде известен, богат и влиятелен, но пред всичко това той е избрал Мен.

Всички онези мигове в живота, когато е трябвало да избираш пред собствените си желания, мисли и страсти и ти си избрал Мен, са като скъпоценни камъни в ръката Ми. На Земята те нямат никаква стойност, точно както този речен камък, но на небето няма нищо по-ценно от тях.”
След тези думи видението изчезна и аз се озовах отново в същия прашен и мръсен, стар театрален салон. Дълго време не можех да мисля за нищо друго. Иска ми се да събера повече камъни за моя Цар, нищо че някой тук може да ме сметне за луда.



Боже, не моята, но Твоята воля да бъде!



Лилия Даскалова, 26.08.2009