Стаята

Обикновено не разказвам сънищата си на други хора, но сега искам да споделя с вас един необичаен сън, който сънувах.
Като християни ние много добре знаем такива неща като "Бог ме обича" и "Христос умря за грешниците". Чували сме това безброй пъти, но често пепелта на всекидневието може да затъмни величието и дълбочината на тези прости истини. Ние трябва да изтрием праха от тях и да напомним на самите себе си каква променяща живота сила носят те.
Сънят, който сънувах в една хладна влажна нощ, по време на посещението на един пастор в Пуерто-Рико, беше едно от тези напомняния. Този сън като че ли направи равносметка на това, което Исус направи за мен и за вас.
Искам да ви разкажа този сън, защото ни е нужно напомняне за Божията благодат. За някои, включително и за мен, разсъжденията за чистотата предизвикват съжаление, тъй като напомнят за нашата собствена нечистота и за времената, когато сме падали.
Може би, вие не сте се придържали към чистотата, може би реагирате на събитията от миналото със стряскане и угризения на съвестта. И чистотата ви се струва нещо безвъзвратно загубено. Статията, наречена "Стаята", се посвещава на вас.


В състояние на полудрямка-полусън аз се оказах в една стая. В нея нямаше нищо особено, освен една стена, цялата заета от стелаж с малки надписани кутийки. Те приличаха на голям библиотечен каталог, където всички книги бяха сортирани в азбучен ред според автора и съдържанието. Названията на малките кутийки, които бяха много, бяха най-разнообразни.
Когато се приближих до стената, вниманието ми грабна кутийка с надпис "Момичетата, които съм харесвал". Взех кутийката. В нея видях много картончета, които започнах бегло да разглеждам. Бях шокиран от това, че мигновено отгатвах имената на всяко картонче. Бързо поставих кутийката на място и изведнъж разбрах къде се намирам. Тази безжизнена стая беше суровият каталог на моя живот. Тук бяха описани всички мои действия, големи и малки, при това с такива детайли, които моята памет отдавна беше изгубила. Чувството на удивление и любопитство, смесено със страх, нарастваше с всяка следваща кутийка и прочитането на картончетата в нея. Някои носеха радост и приятни спомени, а други предизвикваха такъв срам и съжаление, че аз неочаквано за себе си се обърнах, за да се уверя, че никой не ме гледа.
Кутийката с надпис "Приятели" съседстваше с друга - "Приятели, които съм предал". Имената варираха от най-обикновени до съвсем странни: "Книгите, които съм прочел", "Лъжите, които съм говорил", "Утешението, което съм донесъл", "Шегите, на които съм се смял". Някои бяха даже смешни с прямотата си. Например: "Сторено по време на гняв" или "Мърморене по адрес на родителите".
Не спирах да се учудвам на съдържанието на кутийките. В някои имаше много повече картончета, отколкото очаквах. В други - по-малко, отколкото се надявах. Бях потресен от извратеността на живота си. Как съм успял за толкова кратък живот да напиша хиляди или даже милиони такива картончета? Но във всяко от тях беше написана истината. Всяко беше написано с моя почерк и даже удостоверено с моя подпис.
Когато започнах да измъквам кутийката с надпис "Песните, които съм слушал", аз изведнъж разбрах колко дълбоко вътре в стената отиваше тя. Картончетата бяха плътно притиснати едно до друго, но даже когато измъкнах кутийката до три метра, аз не виждах края и. Върнах я обратно, изпитвайки срам не толкова заради съдържанието на песните, колкото за всичкото време, което бях загубил за прослушването им.
Когато приближих до кутийката "Похотливи мисли", по тялото ми пробягна хлад. Изведих кутийката само до два сантиметра, за да не видя цялата и дължина и извадих едно картонче. Разтреперах се от детайлите, които бяха описани там. Беше изключително противно, че такива неща са били записани. Почти животински гняв се надигна в мен. Само една мисъл имах в главата си: "Никой никога не бива да види тези картончета! Никой не бива да влиза в тази стая! Трябва да унищожа всичко това!" В яростта си дръпнах цялата кутийка. Размерът и вече нямаше значение. Трябваше да я изтръскам и да запаля всички картончета. Но колкото и силно да удрях, не беше възможно да изтръскам дори и едно картонче. Тогава извадих едно от тях и открих, че те са направени от нещо много здраво, като стомана. Да я скъсам или запаля беше невъзможно.
Поразен и безпомощен, аз поставих кутийката на мястото и. Опрях челото си в стената и дълбоко и жално въздъхнах. И тогава видях това. На кутията беше написано: "Хора, с които съм споделял Евангелието". Дръжката беше по-ярка от останалите, практически съвсем нова. Протегнах ръка за нея и малката кутийчица, дълбока около седем сантиметра, падна в ръцете ми. Картончетата, които лежаха там, можеха да бъдат преброени на пръстите на едната ми ръка.
Горчиво заплаках. Риданията ми бяха толкова дълбоки, че причиняваха болка в сърцето ми. Те започваха някъде в стомаха и ме разтърсваха целия. Паднах на колене, обливайки се в сълзи. Плачех от срам, обхванал цялото ми същество. Дългите редове от кутийки се въртяха пред разплаканите ми очи. Никой не биваше да знае за съществуването на тази стая. Длъжен бях да я затворя и да скрия сигурно ключа.
И тогава, опитвайки се да изтрия сълзите си, аз Го видях. Не, само не Той, само не тук! Който и да е друг, но само не Исус! Безпомощно гледах как Той изваждаше кутийките и четеше картончетата. Беше непоносимо да виждам реакцията на Исус, макар че от време на време поглеждах към лицето Му. Виждах печал, много по-дълбока от моята. Струваше ми се, че интуитивно Исус се приближава към най-лошите кутийки. Защо Му е да чете всичко това? Най-после Той се обърна и погледна към мен през цялата стая. В очите Му видях състрадание. Но това не ме озлоби. Склоних глава, закрих лицето си с ръце и отново заплаках. Той се приближи и ме прегърна. Исус можеше да ми каже толкова много, но не каза нито дума. Той плачеше заедно с мен. После стана и се обърна към стената с кутийките.
Започна от единия край на стаята. Извади една кутийка и започна да надписва едно по едно картончетата. "Не! - закрещях аз, приближавайки до Него. Единственото, което можех да казвам, беше "не, не", когато вземах картончетата от ръцете Му. Неговото име не трябваше да бъде там, но то беше, написано с ярък, сочен червен цвят. Името на Исус беше написано върху моето. То беше написано с Кръв. Той леко взе картончето от ръцете ми, печално се усмихна и продължи да подписва картончетата. Мисля, че никога няма да разбера как Той успя така бързо да подпише всички картончета, но в следващия момент вече чух как Исус постави на място и последната кутийка и приближи до мен. Той сложи ръка на рамото ми и каза: "Свърши се!". Изправих се на крака и Господ ме изведе от стаята. На вратата няма никакъв катинар или брава.

Имаше още картончета, които ми предстоеше да напиша.


"Защото Бог толково възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот"- (Йоан 3:16)