Обикновено чудо

Ще стана рано. Очи ще отворя.
Ще погледна нагоре - ще видя небето.
Синьо-синьо небе.
Синьо. Чисто.

Когато в нашия живот идва Господ, ние плахо и с благоговеен трепет започваме да Го познаваме. Любуваме се на всичко, което Той е сътворил. С широко отворени очи, като малки деца, с възторг гледаме чудесата, направени от Него. Това е нашата първа любов. Чрез нея живеем, чрез нея дишаме...
В началото бързаме да споделим възторга си с целия свят, и в отговор, от по-зрели, мъдри от опит християни, чуваме: "Това е нормално. Това означава да живееш с Бога..." Постепенно такъв живот става норма за нас. А "да живееш с Бога" - стил на живот.
Така, стъпка по стъпка, нашият необикновен живот се превръща в най-обикновен. Любовта ни се превръща в навик. Тя изчезва, изпарява се. По-вярно е да кажем, че тя не изчезва, а ние я губим. ("Любовната лодка се разби в бита...", - както пише В. Маяковски.) Ние вече на нищо не се учудваме. Чудесата се превръщат за нас в нещо нормално, едва ли не рутина. Странно, нали?

Не гледай под нозете си, не се оглеждай наоколо.
Погледни нагоре - ще видиш небето.
Синьо-синьо небе.
Синьо. Чисто.

Нима наистина може човек да престане да се възхищава на Бога и Неговите чудеса? Нима може да спре да се възхищава на любовта и милостта Му?
Губейки любовта, ние бързо намираме с какво да я заменим: потъваме в служение, в работа, в семейството... Но това не ни спасява.
Рано или късно всеки човек спира, за да си поеме дъх и изведнъж...забелязва, че нещо не стига. Нещо не е както трябва В паниката си той се люшка от една страна на друга, опитвайки се да разбере какво така го смущава. Понякога подобни търсения са удължават много. Невероятна мъка, като менгеме, свива сърцето. Иска ни се да стенем, да вием, да крещим от непоносима болка. Струва ни се, че са ни оставили без достъп на кислород... И само след дълги часове на мъчителни търсения и очакване, човек накрая разбира, че е САМ, че наоколо няма никой....
Именно в такъв момент идва осъзнаването на това, че някъде по пътя безвъзвратно е изгубена изтритата и бита, понякога предизвикваща буца в гърлото, толкова простичка и обикновена ЛЮБОВ. Именно в такъв момент се събужда отдавна потисканото желание да обичаш и да бъдеш любим. Съсипан от мъка и безизходност, човекът пада на колене пред Бога, умолявайки Го да му покаже Своята милост и любов. И Бог, великият Бог, прави това! Това, което се случва следващия миг, буквално спира дъха. Вълна от невероятна и необяснима любов ни залива и...
...Който поне веднъж в живота си е изпитвал как Божията любов преизпълва сърцето, как е невъзможно да я удържиш в себе си и как те изпълва усещането, че ей сега ще те "разкъса", той наистина разбира за какво става въпрос.

Казват, че там живее нашият Бог.
Казват, там живее Исус.
Достигни небето - ще се убедиш сам.
Синьо-синьо небе.
Синьо. Чисто.

За съжаление, любовната недостатъчност е диагноза на нашето общество. И няма смисъл да делим това общество на вярващи и невярващи. Тази болест е присъща на всички, без изключение. В особено тежка форма тя протича в църквите. Проявяването на любов, колкото и да е странно, често се счита за патология.
Веднъж, на една конференция, станах неволен свидетел как един важен служител в една киевска църква казваше на своята събеседничка: "Да, навярно сме виновни, че не сме ви обръщали достатъчно внимание, не сме ви дали толкова любов, колкото сте искали... И въобще, вие много често говорите за любовта. А не сте ли се замисляли, че тези мисли за любов може да са ви пратени от дявола?" Интересен въпрос, не мислите ли? Най-вероятно, този служител до този момент не е чел Първото послание на Йоан 4:7: "да се обичаме, защото любовта е от Бога..."
Любовта е в основата на всичко, което прави Бог. С нея започва всичко (В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той възлюби нас...") и с нея всичко завършва ("...ако Господ ни е възлюбил така, то и ние сме длъжни да се обичаме" (1 Йоан 4:10). Любовта е обикновено чудо, което Бог по Своята милост ни дава всеки ден.
Колкото и да е странно, това много ясно се разбира от тези, които току-що са дошли в църквата. Те са дошли тук затова, че са търсили тази любов, защото не са могли да потиснат в себе си това желание да обичат и да бъдат обичани.
И ето, става чудо - човекът идва при Бога, Който нежно го обгръща със Своята любов. Възторжен и умилен, той щедро раздава получената любов. Но идва по-зрелият християнин, с разбираща усмивка гледа новоповярвалия и със самочувствието на разбиращ, казва: “Това е нормално. Това означава да живееш с Бога.”
Постепенно тези звуци приспиват, изчезва остротата на преживяването и човекът заема мястото на по-зрял християнин. Така се повтаря до безкрайност. Разбира се, има изключения. Някои все пак успяват да запазят тази първа любов.
Но има случаи, когато човек, идвайки в църквата, приемайки Бога, се сблъсква с такава префинена жестокост, че не издържа и се връща в света, където, колкото и да е странно, намира повече любов и разбиране.
Ние "си обличаме" Библията, "откъсваме" красивите думи от нея, опитвайки се да оправдаем жестоките си постъпки. "Прикриваме" се с Бога, твърдейки, че "Той така е наредил...", "Божията воля е...", "Бог ми каза..." В резултат, ние извращаваме много ценности и понятия. Заблуждаваме се и свято вярваме в това. Защо се случва така? Защо толкова често чуваме: "Отидох си от тази църква, защото там няма любов?" Това не са единични случаи. Защо се страхуваме да се обичаме? Стесняваме ли се? Защо си слагаме маски, криейки зад тях равнодушие, неприязън, завист, злоба, омраза?
"Възлюбени! Ако така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да се обичаме един друг. Никой никога не е видял Бога. Ако се обичаме един друг, то Бог пребъдва в нас и Неговата съвършена любов е в нас" (1 Йоан 4:11 - 12). Оказва се, че все пак в нас може да има любов! А ние не сме се сещали...
Всяка секунда към небето се отправят хиляди молитви. И не може да се каже със сигурност, че всички те, или половината, или поне една трета, са за любов. Ние молим Бога да яви чудото на изцелението, да ни осигури жилище, работа, пари, да се погрижи за нас и семействата ни, да устрои някак си обстоятелствата, да яви волята Си в нещо... Молим Го за всичко, но само не за най-обикновеното чудо - чудото на любовта. Чудото, с което всичко започва и всичко завършва.
Нека се върнем към този момент от нашия живот, когато "сме познали любовта, която Бог има към нас и сме повярвали в нея" (1 Йоан 4:16). Без съмнение, всеки е имал такъв момент. Да си спомним какво сме преживяли тогава. Да си спомним как сме вървяли, сякаш летим над земята. Да си спомним как се е изменило всичко край нас. Било е чудесно време, нали?
Няма да издам голяма тайна, ако кажа, че не всеки може смело да заяви: "Да можех всеки ден, всяка минута така да живея!" Наистина това не е лесно - постоянно да пребъдваш в любов, но и отговорността е много голяма. НО! Апостол Павел ни призовава да се стремим към съвършенство.
Йоан в посланието си пише: "...Бог е любов, и пребъдващият в любов пребъдва в Бога и Бог в него" (1 Йоан 4:16). Нещо повече, той продължава: "И ние имаме от Него такава заповед, любещият Бога да обича и брата си" (1 Йоан 4:21).
Нека се стремим към съвършенство. Нека достигнем небето, за да се убедим, че нашият Бог е любов.