Божието водителство

Библейски текст: Йоан 14:1-6

Християнството не е просто приемане на някакви духовни разбирания, записани в Библията и добавени от различни тълкуватели или в учението на църквата. Има и такива хора, които не могат да направят връзка между нещата, в които вярват и начина, по който живеят. При това те никак не са малко. Но това не е истинско християнство, а привидно. Истинското християнство е нещо съвсем друго. Какво е то, ще си припомним сега.

Нашата връзка с Бога прилича на отношението родители – деца.

1. Има лоши родители, които раждат деца и ги изоставят веднага. Те са направили това под влияние на своите най-първични инстинкти, без да имат намерение да създават поколение, без да си правят труда да променят начина си на живот. И когато детето дойде, то е нежелано. Държавата се заема да го отгледа. А държавата не може да гледа деца. Тя може да храни деца, да облича деца, но не и да създава личности.

Според някои Бог е създал този свят, създал е и човека и го е зарязал. Не се интересува повече от него. Не му помага, не му пречи. Човекът си живее така, както смята за добре и се справя с проблемите си сам.

2. Има родители, които проявяват известна грижа за децата си. Не ги изоставят, но и не им отделят особено внимание. Смятат, че като ги нахранят и облекат, достатъчно е. Често ще чуем майки да питат своите две-три годишни дечица: „Какво искаш? Гладен ли си, жаден ли си?”

Според други мислители Бог се грижи за света, който е създал, но не много. Дава му по нещо, пази го, движи нещата така, че да не се получи катастрофа – но нищо повече. Който успее да измоли нещо от Него, успее. Но не всички успяват, защото Той трудно дава.

3. Има и добри родители, които дават много на децата си. Не само ги обличат и хранят, но и ги възпитават с любов. Правят всичко възможно да им дадат най-доброто. Децата усещат това и растат в една много благоприятна среда, развиват се умствено, физически и морално и стават добри хора.

От този трети вид е и отношението на Бога към човека. Бог дава всичко, за да бъде човекът опазен, да бъде възпитан и развит морално. За това ни говори природата с цялата нейна щедрост и многообразие, моралният закон вътре в нас; Бог ни е дал Своето слово, за да знаем всичко за Него, дал ни е Своя Син, пролял кръвта Си за нашето спасение. Ние не сме сираци, не сме изоставените деца на вселената, а сме деца на живия Бог и живеем под Неговата грижа.

Както децата, за да станат хора, трябва да се покоряват на родителите си, да им вярват, да са убедени, че те им желаят най-доброто, така и човекът, повярвал в Бога, трябва да търси пълно сливане с Него. Само така, в такава двойка, в такъв съюз, може да се получи желаният резултат. Ако Бог не получава от човека покорство и любов, не може да го води насила. Това е противно на Неговите убеждения. Един Бог, Който е казал, че е любов, не може да се превърне в Бог-Диктатор. Любов значи да зачиташ този, когото обичаш. Истинската любов е взаимно зачитане.

За да имаме успех, трябва да се държим за Бога. А това значи да се предоставяме на Неговата грижа и водителство. Да имаме пълна вяра, че Бог ни желае доброто и ще ни води към него. Да опазим тази вяра дори когато не ни е ясно защо не стигаме до целта и защо минаваме по някакви много заобиколни и трудни пътища.

Ние често споменаваме това, че истинското християнство е пълно посвещение на Бога и отказ от собствената воля, която много пъти е излизала погрешна и ни е довеждала до задънена улица. Божията воля може да ни направи много по-щастливи, успешни, спокойни, полезни. Когато се посветим на Бога, Той поема грижата за нас, а ние просто трябва да Го следваме.

Има два начина, по които можем да се държим относно Божието водителство. Нека ги сравним с житейски примери, които често ни се случват.

Едни смятат Бога за нещо като таксиметров шофьор. Каква е ролята на таксиметровия шофьор? Да ни закара там, където искаме. Той не определя целта ни, а само я следва. Ако отидем в един голям град, който ни е съвсем непознат и имаме само един адрес, ние го даваме на шофьора и той ни закарва там. Негова грижа е как ще го направи. Той е отговорен за нашата безопасност. Той трябва да кара така, че да не се блъснем с друга кола. Той трябва да спира на червено и да минава на зелено. Той трябва да пази пешеходците, които се изпречват на пътя ни. Той трябва да знае къде е мястото, до което искаме да стигнем. Той трябва да избере най-прекия път. Той отговаря, ако го спре полицията и му потърси сметка за извършено нарушение. Той трябва да притежава всички необходими документи за управление на автомобила, за таксиметрова дейност, да има касов апарат и прочие. Нашето участие е само да му посочим мястото, където искаме да отидем. Таксиметровият шофьор няма право да ни съветва да не ходим на това място, а на друго, да ни се кара, че не вървим по добър път и да настоява да сменим целта си.

Водителството на таксиметровия шофьор е само техническата страна на процеса. Останалата част е наша. Ние задаваме условието, той само решава задачата. Така си представят много хора Божието водителство. Те имат своите цели. Искат да бъдат здрави, доволни, нахранени, богати, весели. Искат същото и за своите приятели, за семейството си. Искат лошите да бъдат наказани. Искат чиста природа. Искат да няма природни бедствия. Искат да няма терористи и измамници, на света да владее мир и сигурност.

Кой трябва да изпълни тази задача? Кой трябва да закара тези хора до желаната им цел? Разбира се, Бог. Това Му е работата. Той е тук, за да ни служи. Нашата работа е да се забавляваме, Божията работа е да ни пази. Ако не си върши работата, Му се караме.

Знаем какво казват повечето хора, когато им се случи нещо лошо. Първият им въпрос е: Къде е Бог. „Къде беше Бог?”, питаха мнозина след ужасните събития от 11 септември. Защо допусна това? Къде беше Бог, когато стотици хиляди бяха пометени от цунами. Къде е Бог, питат хората, когато падне самолет, когато се излее порой, когато трус убие няколко десетки хиляди. Те не са схващали Бога като нещо реално, докато са били добре. Не са Го търсили, когато са били здрави и доволни. Когато са решавали да си направят някакво удоволствие, примерно да откраднат някоя по-голяма сума, или да си устроят едно голямо пиянско парти, или мъж да кръшне с някоя чужда жена, те са гледали това да остане в тайна и Бог да се направи, че не ги вижда. Бог трябва да си гледа работата. Да служи тихо и деликатно, да доставя всичко нужно, да държи вселената в ред, да усмирява природните стихии на земята, да предотвратява катастрофите. Но когато се случи нещо ужасно, когато редът се наруши, когато хаосът го замени с всичките последствия от това, тогава започват сърдитните и обвиненията.

Такова възприемане на Бога не е правилно. Бог не е таксиметров шофьор, който просто трябва да ни закара бързо, сигурно и комфортно до целта ни. Нашите цели не харесват на Бога. Бог иска да ни заведе на добро място и няма да ни вози, ако не харесваме това място. Тогава ще трябва да си намерим друг шофьор. Него го има и е готов да изпълни всяка щуротия на клиентите си, защото знае, че отидат ли там, където ги водят страстите им, те никога няма да могат да се върнат обратно. Ще ги закара даже безплатно.

Правилното отношение към Бога е точно обратното. Ние трябва да признаем пред Него, че не знаем къде да отидем, не знаем коя цел е добра, не знаем кое е полезно за нас. Не знаем не само целта, но и пътя към нея. Нищо не знаем. Знаем само, че искаме да живеем смислено, да прекараме земните си дни в нещо полезно и добро, искаме да не изчезнем един ден, когато телата ни вече не са годни за живот. Това може да стане не като диктуваме на Бога къде да ни води, а като Му се доверим напълно да ни води където иска и където ще ни бъде хубаво да сме.

Грешката на повечето хора е, че смятат земния живот за всичко. Според тях ни е дадено да живеем определено време и после ни няма, все едно, че никога не сме били. Който мисли така, не може да не направи и следващата крачка и да каже, че тогава е важно да прекараме живота си възможно най-весело и забавно. А за да живееш весело и забавно, трябва да имаш пари и свобода. А за да имаш пари и свобода, трябва да ограбиш някой друг, който да работи и да е нещастен, за да бъдеш ти щастлив. Така е на този свят. Който има повече, го има, защото го е взел от някой друг.

Бог ни вижда по друг начин. Той ни е дал земния живот, но и още нещо: вечен живот. Земният живот е само подготовка за вечността. Нещо като приемен изпит. За Бога е важно не само как живеем тук, но и искаме ли да живеем и горе.

Всеки, който вярва в това, естествено е готов да понесе всичко, да се подложи на всякакви изпитания, само и само да достигне целта си. Християнската цел не е земно благополучие, пълно здраве, пълно спокойствие, изобилие. Християнската цел е небето. Това е положението. Който иска да го приеме, да го приеме. Който не иска, негов избор. Много хора остават при земното. За тях добро е, когато живеят добре. Но когато не живеят добре, те се чудят какво става и какво прави Бог, че не си гледа работата. Тяхната вяра свършва, когато дойдат първите неприятности и първите трудности. В това са вярвали, това получават.

Господ Исус приживе се опитваше да внуши тази идея на Своите апостоли, но се натъкваше на пълно неразбиране. Те не можеха да проумеят защо Той, след като е Син на Бога, след като притежава такава мощ, не ги използва, за да стане цар от най-висок ранг. Когато Той им говореше, че ще умре на кръст, това им се видяха празни приказки на объркан човек. Със Своята смърт и възкресение Христос показа какво иска да направи и накъде води Своите последователи.

Това, че нашата голяма цел е небето, съвсем не значи, че на тази земя трябва да бъдем постоянно нещастни. Огромна заблуда е да мислим така. Напротив, това е пътят към истинското земно щастие. Няма по-погрешно нещо на този свят от пътищата, които хората мислят, че водят към щастието. За тях то се постига с пари и удоволствия. И те посвещават всичките си сили на тази цел. Но това, което постигат, е още по-голямо неудовлетворение, още по-неутолима жажда. Човек не може да бъде щастлив, ако умишлено лъже себе си, че върви по прав път.

Малко преди да бъде предаден и да започнат мъките на бичуването и кръста, Господ Исус насърчи Своите ученици да насочат погледа си далеч напред, към истинската цел: Да не се смущават, да не се боят (Йоан 14:1). Защо? Защото вярваха в Бога, а сега трябваше да вярват и в Божия Син. И веднага им разкри, че на небето има място за всички и че там всички ще постигнат блаженството, към което напразно са се стремили приживе. На Него Му предстоеше да отиде там и да се заеме с приготовление за място за повярвалите.

Странно в тази сцена беше, че Исус обясняваше на апостолите в какво вярват – нещо, което те сами трябваше да знаят. Тома с присъщия си скептицизъм се учуди. Той не знаеше, че вярва в такива неща. Не знаеше нито къде отива Исус, нито пътя. Репликата му беше напълно искрена. Тя означаваше: „Господи, какви ги говориш?”

В случая Господ Исус говореше пророчески за бъдещата вяра на апостолите. Те още я нямаха. Още не вярваха във вечния живот. Но скоро щяха да разберат какво им говори Исус. Техният живот щеше да бъде вече центриран около истината за небето като голямата цел на вярващия и щяха да са готови на всякакви земни несгоди, за да я постигнат. А за да стане това, трябваше да вървят по стъпките на своя Господ Исус.

Странно е, че много хора се държат така, сякаш никога не са чували, че човек живее определено време на тази земя и после изчезва. Това не са го измислили християните, за да развалят настроението на някого, а си е очевиден факт. Когато им кажеш, че земното не е всичко и че има и друг живот, те скачат, сякаш си ги обидил. Защо така страстно отхвърлят хората идеята за вечността? Може би защото смятат, че това е твърде хубаво, за да е вярно. Може би искат да се хванат за сигурното – земното щастие -, вместо да гонят нещо несигурно и отвлечено.

Но никой не може да живее щастливо тук, ако няма задоволителен отговор на въпроса за краткостта на този живот. Хората затова са толкова нервни и неспокойни, защото знаят, че нямат много време. Знаят това, дори когато се правят, че са го забравили или че не ги интересува. Как може да живее спокойно един осъден на смърт? Спокойно живее само този, който знае, че има много време пред себе си, че му предстоят много хубави неща, че животът му няма да е непрестанно губене на възможности и приятели, а че един ден всичко ще му се върне и тогава той ще бъде блажен. Не можем да се сърдим на безбожниците, че са така неспокойни.