Двете обещания

Библейски текст: 1 Царе 17:8-10 и 24-27


Библията ни дава светлина за това кои сме и още повече какви можем да бъдем, ако следваме Божия план за живота ни. Тя ни показва как да разпознаваме истинските неща от лъжливите и как да откриваме кога някой ни обещава нещо истинско и кога просто ни лъже. Това виждаме от прочутата история за битката межди Давид и Голиат.

Един детайл от тази добре позната история е, че за победителят, който би дръзнал да излезе срещу Голиат, бяха дадени две обещания, достатъчно щедри, за да съблазнят всеки.

Едното обещание беше дадено от самия Голиат. Той беше толкова възхитен от себе си и така обичаше силата си, че не позволяваше на своята войска да започне битката, да победи израйляните и да ги покори. Казва се, че в продължение на четиридесет дни всеки ден той се изстъпваше между двете войски и повтаряше своето предизвикателство някой да се бие с него. С други думи цели четиридесет дни две войски, съставени от по хиляди мъже, седяха на онова поле и бездействаха. Четиридесет дни готвачите се чудеха откъде да вземат храна, за да нахранят хората си, нивите оставаха неизорани, незасети, семействата на войниците оставаха без своите мъже – и всичко това заради честолюбието на един човек. Вместо като са излезли да се бият, да се сбият веднага и който победи – победи, който загуби – загуби и всеки да си върви по пътя, тези хиляди хора стояха на едно място, бездействаха, скучаеха и гледаха представлението на Голиат. Голиат искаше цялата слава за себе си. Искаше после хората да казват: „Ето го тоя, който ни донесе победата над израйляните, който ни направи богати и силни, който спаси живота ни от опасностите на войната. Ето го великия Голиат. Слава и чест на този юнак!”

Голиат беше толкова уверен в своята победа над човека, който би дръзнал да се бие с него, че даде едно голямо обещание. Този юнак би станал причина войската на израйляните да бъде обявена за победител във войната, а войската на филистимците да се предаде без бой. За филистимците това беше неприемливо, те имаха достатъчно сили да се сражават и шансове да победят, но егоизмът и честолюбието на техния водач ги лишаваше от тази възможност. Поставяше ги на риск. Но и те бяха толкова сигурни в непобедимостта на Голиат, че се съгласиха да чакат. От друга страна, войнът, който евентуално би се престрашил да се бие с Голиат, поставяше своята войска в голям риск. Вероятността да загуби битката беше много голяма и тогава той щеше да бъде виновен за поражението на своя народ. Навеки щеше да се помни, че заради този некадърник филистимците са завладели израйлевата земя. Родът му щеше да бъде поругаван и обиждан от потомците като род на страхливци и слабаци.

Второто обещание беше дадено от израйлевия цар Саул. Като слушаше обещанията на Голиат, Саул също беше принуден да обещае награда на смелчагата, който би се престрашил да излезе и да се бие. Наградата не беше лоша. Този воин би получил „голямо богатство, царската дъщеря и свободата на своя дом” (родът му щеше да бъде освободен от данъци). Саул даде тези обещания щедро, но не от щедрост, а защото също не вярваше, че ще се намери такъв безумец, който да излезе срещу Голиат; а дори и да се намери, той е обречен, защото няма човек, който да е в състояние да победи този филистимец.

Това бяха двете обещания. Обещания, които бяха щедри, защото който ги даваше, не вярваше, че ще трябва да ги изпълнява. Ако Голиат имаше малко повече ум в иначе толкова голямата си глава и малко повече скромност, нямаше да рискува така лекомислено себе си и народа си. ако Саул знаеше какво ще излезе от тази история, нямаше да обещава толкова големи награди. Но и Голиат, и Саул не се отличаваха с особена мъдрост.

Развръзката е известна. Намери се кой да излезе срещу Голиат и да го победи. И обещанията на Голиат и Саул влязоха в сила за изненада на всички. Обещанието на Голиат се изпълни само. Смаяните филистимци видяха с очите си как техният вожд и славен юнак пада като покосен. Това ги уплаши толкова много, че те побягнаха панически, забравили всякаква военна тактика. Когато Голиат беше обезглавен, с това се обезглави и тяхната войска и се превърна в едно разпадащо се, уплашено и бягащо тяло, което лесно стана плячка в ръцете на преследвачите. Израйляните получиха победата неочаквано лесно, поднесена им на тепсия, и не пропуснаха възможността да й се насладят. Целият им страх и напрежение изчезнаха и те пиеха с пълни шепи виното на победата.

По-сложно се оказа с наградата на Саул. Царят наистина се зарадва от победата на Давид и от неочакваната развръзка. Той взе Давид при себе си, даде му дъщеря си Михала. Но постепенно започна да му става ясно, че е допуснал един много силен и опасен съперник. Щом Давид е там, за какво беше Саул? Щом има един такъв млад и смел воин, то не е ли време царят да се оттегли и да даде на него престола? Скоро, твърде скоро стана така, че Саул осъзна: Давид е по-опасен и от Голиат. Давид е заплаха за властта на Саул. И затова трябва да умре. И царят се зае да си изпълни идеята. Започна гонението на Давид. Той трябваше да бяга, ако искаше да спаси живота си. в това бягане той в един момент отиде при филистимците, при същите тези филистимци, на които беше донесъл такива големи нещастия.

Така стоят нещата в исторически смисъл. Така е станало, след като Давид победи Голиат. Но Библията ни показва чрез подобни конкретни примери духовни истини и това е по-важното, това е вечното, което я прави да е актуална във всяко време. В духовен смисъл можем да съзрем себе си зад личностите и действията, които са ни разказани.

Ние приличаме на Голиат. Толкова сме самоуверени, толкова сме самовлюбени, толкова сме сигурни в мъдростта си и силата си, че сме готови да даваме обещания наляво и надясно. Сигурни сме, че никой не може да ни излезе насреща.

Всеки човек смята дълбоко в себе си, че личното му съществуване е най-забележителният факт в цялата световна история и всичко се върти около него. Това, което е било преди него, е стара история, незначителна и недостойна за споменаване. Нашите родители са били глупави хора, които не са разбирали живота, нашите деца са глупави същества, които нищо не разбират и вършат само грешки. Ние сме! Това е мъдростта, това е върхът на пирамидата, това е човекът, заради когото е било всичко. Преди нас е било невежество и мрак, с нашето заминаване всичко ще свърши. Ние знаем как се живее, ние трябва да получим всичко, нашите родители са длъжни да работят за нас, подлагайки се на ограничения и лишения; нашите деца не заслужават нищо да им оставяме, защото са лекомислени.

Нека не се подвеждаме от различните форми на скромност и самокритика, които чуваме често и сигурно и ние демонстрираме. Това е само поза, неискреност. Дори когато усещаме, че не знаем и не можем много неща, че сме направили много грешки, ние пак се доверяваме на себе си и не преставаме да се обичаме. С удоволствие припомняме собствените си добри дела и крием грешките си. Лъскаме фасадата си, а не даваме никой да погледне в задния ни двор. Искаме да се помни доброто, а не лошото. Искаме да бъдем оценявани справедливо, като под справедливо разбираме да се оценят нашите заслуги и да се омаловажат грешките ни.

Като Голиат се мислим за непобедими. Никой грях не може да ни победи. Когато все пак това стане, казваме, че това не е било чак толкова лошо, че в сърцето си сме добри, че сме сторили греха против волята си, че други са виновни, че последиците не са толкова лоши. И всякакви други оправдания. Само не и разкаяние, само не и молба за прошка от Бога и хората, само не и усилие да възстановим нанесените щети. Но духовният човек не си играе с греха. Той не е сигурен в себе си. той не е Голиат. Той няма никакво доверие в себе си. Знае колко е слаба неговата природа. Знае колко лесно тя може да го вкара в блатото. „Ако кажем, че нямаме грях, лъжем себе си и истината не е в нас” (1Йн.1:8). Не можем да си играем с греха, както Самсон си играеше със силата си. Не можем да ходим по пътищата на плътта и да чакаме духовни резултати. Грехът „лесно ни оплита” (Евр.12:1), без да се усетим, без да вземем мерки да се освободим. Както сме огромни, въоръжени, самоуверени точно толкова, колкото беше Голиат, така не усещаме кога камъчето изсвистява и се забива в челото ни. Всяка игра с него се превръща в загуба и разгром с тежки последствия.

Като Голиат ние се отнасяме с лекомислено пренебрежение към бъдещето. Знаем, че всичко може да ни се случи. Шофьорът, който е катастрофирал, самоуверено е смятал, че това на него не може да му се случи. Но се е случило. Здравият се хвали, че не може да се разболее. Но се разболява. Богатият се хвали, че винаги ще има пари. Но един ден остава беден. Високопоставеният краде и лъже, сигурен, че никой няма да му поиска сметка. Но един ден пада и върху него започват да се сипят удари. Всичко може да стане, от нищо не сме застраховани. Какво да правим тогава? Просто трябва да бъдем по-смирени. Да знаем, че сме лъх и пара, да се молим Бог да ни закриля, да възлагаме в Неговите ръце живота си, да вършим това, което Той иска и да бягаме от изкушенията на прекомерното честолюбие. Не бива като Голиат да залагаме всичко на една карта. Има и други юнаци на тоя свят, които могат да се изправят срещу него – и тогава оставаме без глава, а войската ни, която наивно е вярвала в нас и ни се е доверила напълно, побягва разбита и уплашена. Много сме лесни за побеждаване, много сме крехки, много сме уязвими. Не бива да допускаме нашият егоизъм да стане причина за падение. Не бива да помпим нашето самочувствие, защото можем да го препомпим. Не бива да пренебрегваме другите, които стоят зад нас и ги смятаме за статисти, за публика, която не може да прави нещо повече, освен да ни аплодира. Ние сме част от семейство, от общество, от трудов колектив, от църква. Не бива да гледаме на всяка цена да изпъкваме, да ставаме водачи, да поемаме отговорност, за която нямаме сили. Трябва да намерим своето място така, както органите намират мястото си в големия организъм и си вършат работата тихо.

Но ние приличаме не само на Голиат, а и на Саул, който също даде щедро обещание, без да мисли, че един ден ще му се наложи да го изпълнява. Това е особено опасно за вярващите. В даден период от своя живот човекът достига до Бога. Чул е нещо, видял е някакъв пример от някого, прочел е книга – това докосва сърцето му и той усеща вяра, която го води до покаяние и новорождение. Бог е станал неговият Спасител. Както Давид спаси Израил, така и Бог ни спасява от Голиат на смъртта и греха. Както Саул беше радостен и благодарен и възторжено се втурна да гони обърканите филистимци, така и ние сме щастливи и се втурваме да сечем пълчищата на греха и мрака, които уплашено бягат от нас.

Но тук се случва нещо, което ни идва като изненада и ни създава сериозни проблеми. То е това, че след като сме повярвали в Бога и сме Го поканили в живота си, Той няма да е съгласен ние да си останем царе. Ще иска Той да е царят, а ние да се откажем от царуването и да станем Негови поданици. Това е неизбежно. Не може да има двама царе. Единият трябва да отстъпи.

В живота на много хора се е разигравала подобна драма. Те са повярвали с радост. Но после са разбрали по някакъв начин, че това не е станало, за да получат един слуга, а са получили цар.