Чудесата (1)

Библейски текст: Йоан 4:46-54


Все още сме близо до събитието, което разтърси изоснови духовния свят и подпечата валидността на Христовото дело – възкресението. Това беше събитие, което увенча земния живот на Спасителя и Го превърна в победителя над смъртта и ада. Но, както виждаме от Евангелията, не всички го приеха с пълна вяра. Имаше съмнения, имаше неудовлетворени умове, които искаха нещо повече от емоционални твърдения на този и онзи, че Исус е възкръснал. Това ни кара да насочим мисълта си към темата за чудото и неговата роля в живота на човека, който или е вярващ, или е скептик, или напълно отрича всичко, което не е потвърдено по най-категоричен начин.

Историята със съмнението на Тома ни отпраща към друга история, описана в Лука 16:19-31. Това е една притча, разказана от Господ Исус. Богаташът живееше весело и се забавляваше бляскаво, но дойде краят и той се озова в едно мрачно и мъчително място. Тогава той реши да прояви благородство и да се погрижи за петимата си братя. Помоли Авраам да прати Лазар при тях и да ги предупреди да внимават, за да не отидат и те там. Трудно е да се съгласим, че един егоист като него би се загрижил толкова за братята си. Може би това беше само една плитка хитрост, за да се опита този нещастник да пооблекчи малко мъките си. Но това е друга тема. Важен е отговорът на Авраам: „Имат Мойсей и пророците; нека слушат тях”. На това богаташът възрази, че ако отиде някой от мъртвите, те ще се покаят. Но Авраам прекрати този безплоден разговор с категоричното: „Ако не слушат Мойсей и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят.”

От тази притча следва изводът, че чудото не носи вяра и не убеждава. Което звучи доста странно. Всеки би казал, че е точно обратното. Чудото кара хората да вярват. Знаем популярната реплика, която казват скептиците: „Ако видя, ще повярвам.” Господ Исус уверява, че и тогава тези, които не искат да повярват, няма да повярват.

Едно е неверието, което идва от безсилие. Такова неверие показа бащата на обладаното от бяс момче. Той искаше да повярва, че Исус може да изцели неговия син, но не можеше. Имаше толкова факти, които го караха да смята, че е невъзможно синът му да оздравее – беше го виждал много пъти да припада, беше ходил по лекари, беше молил апостолите да изгонят беса – но напразно. Нямаше никакъв резултат. Все пак в Христос той виждаше последната надежда; този човек му се струваше далеч по-силен от всички други. Затова възкликна: „Вярвам, Господи! Помогни на моето неверие!” (Мр.9:24) Исус не го упрекна, а освободи момчето. Така постигна двоен ефект: хем избави едно младо същество от болестта, хем освободи бащата от неверието му. Не е лесно да пренебрегнем целия си житейски опит и всичките жестоки факти, които ни убеждават, че има непобедими болести, че има и смърт. Това може да стане само с божествена помощ. Както виждаме, Господ Исус не упрекна бащата и му даде това, което искаше. Вярата не е твърдо убеждение, което ние сами си изграждаме с усилието на собствения ум и воля, а е дар от Бога. Тя се дава на ония, които искрено я искат и на които им е омръзнало да се покоряват на неверието, съмнението и скептицизма.

Съвсем друго е неверието, което идва от гняв, от завист, от инат. Например случая с изцелението на сгърбената жена, която Исус изцели (Лк.13:10-14). Тая жена беше страдала цели осемнайсет години. Когато Исус я изцели, началникът на синагогата се възмути, че така Той нарушава съботата: „Има шест дни, в които трябва да се работи, в тях идвайте и се изцелявайте, а не в съботен ден.” Удивително! Този човек не забелязваше свръхестественото дело, извършено току-що, не се радваше, че една болна жена е оздравяла, а се хващаше за някаква събота! Ние се учудваме как фарисеите можаха да разпънат Христос след всичките чудеса, които Той беше извършил и в които те лесно можеха да се уверят с очите си и ръцете си. това не беше неверие от липса на факти, а от злоба, от инат, от фанатизъм. Който казва, че ще повярва, ако види, лъже. Няма да повярва и ако види. Защото не иска. Защото да повярва значи да подчини живота си на друга воля, която ще го кара да върши не това, което иска, а съвсем друго. Такава сделка не му е изгодна.

Господ Исус ни предупреждава, че когато дойде Антихрист, той ще извърши големи знамения. „Мнозина ще дойдат в Мое име, като кажат: Аз съм Христос, и ще заблудят мнозина” (Мат.24:5). Идването му ще бъде „съпроводено от всякаква сила, знамения, лъжливи чудеса” (2Сол.2:9). В Откровение се разказва за звяра, който „вършеше големи знамения, дори предизвика и огън да слезе от небето на земята пред човеците” (13:13). Тези чудеса не бива да ни карат да повярваме в него. Колкото и убедително да изглежда, колкото и факти да има. Явно чудесата не са доказателство за истината. Истината е нещо отделно, което не зависи от доказателства и чудеса. Когато предсказаните събития започват да се случват, ние трябва да влезем в ролята на неверниците, на съмняващите се, на критиците, които поставят убеждението по-горе от чудото. Вярващият човек не бива да бъде лековерен. Той трябва да държи една здравословна доза съмнение в себе си. Трябва добре да познава Божието слово и когато види нещо, противоречащо на него, да разбере бързо, че това е измама.

Фактът, че възкръсналият Христос се явяваше само на Своите приятели, на ония, които щяха да повярват в Него, защото искаха да повярват, ясно говори, че Господ помага на ония, които Го любят, а не на скептиците, които искат доказателства и факти и след като им се дадат, пак ще си правят каквото си знаят. В случая с Тома има един детайл, който е многозначителен. Исус каза: „Понеже Ме видя, Тома, ти повярва; блажени онези, които, без да видят, са повярвали” (Йн.20:29). Значи, Тома все пак повярва. Как е повярвал, друг въпрос, но той беше вярващ, а не виждащ и не пипащ. Той продължи да вярва и след като видя възкръсналия. „Не бъде невярващ, а вярващ”, каза му Исус. И след видяното Тома трябваше да бъде вярващ. Не пипащ, не виждащ, а вярващ.

Чудото няма да замени вярата. Нещо повече, не бива да я заменя, защото тогава ако дойде някой друг и ни покаже чудо, ще тръгнем след него. Някой ще каже, че не всеки може да прави чудеса. Така е. Но има един, който може да ги прави и той ни стига. Ако го последваме, той ще ни отведе там, където не бива да отиваме – в ада.

От тези мисли се поражда въпросът що е чудо и как да реагираме, когато го видим. Явно чудото може да бъде и опасно, съблазнително, погубително. Словото ни предупреждава за това. То ни учи да обичаме Бога и да вършим волята Му, а не да чакаме чудеса. Опасно е влечението на вярващите към чудесата! Забелязваме тази тенденция и тя е тревожна. Някой водач бива признаван само ако върши чудеса. Ако не върши, не го имат за нищо. Той може да говори мъдро, задълбочено, вярно, библейски, но какво от това? Важен е оня, дето лекува сакати, гони духове, отваря очи на слепи. Вярно е, че и в Словото има нещо подобно. Когато Йоан Кръстител изпрати учениците си при Христос, за да Го попитат Той ли е очакваният Месия, Исус доказа това, като извърши много чудеса пред очите им (Мат.11:2-6). Пратениците сигурно се шашнаха от тия велики дела и не им остана и капка съмнение. Тогава Господ Исус каза: „Слепи проглеждат, куци прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват; мъртви биват възкресени”, но добави: „и на сиромасите се проповядва благовестието” (5). Господ Исус никога не забравяше да добави благовестието към чудесата. Нещо, което Сатана винаги забравя и по това можем да разпознаем неговата намеса. Тук не е за пропускане и социалният елемент: Спасителят помагаше на хората от дъното – на бедни, на болни, на прокажени, които бяха изолирани някъде и чакаха да умрат. На сиромасите се благовестваше. На сиромасите. Кой се грижи за сиромасите? Големите чудотворци работят с богатите и силните, а за сиромасите не ги е еня. Тяхната цел е да правят кариера, да печелят авторитет и влияние, а не да се занимават с разни просяци.

И тъй, какво е чудо? То е нарушение на естествените закономерности. Чудо е слепият да оздравее, без да бъде опериран. Чудо е мъртвият да възкръсне. Чудо е прокаженият да бъде очистен. За това няма обяснение. То противоречи на опита, на здравия разум.

Дали е така? Дали чудото не е просто нещо, което в дадения момент е необяснимо, но след време става ясно, че то е нещо нормално? Нека си помислим само за момент как би се почувствал един човек отпреди 200-300 години, ако му се удаде да дойде за малко в днешния свят. Той би помислил, че е попаднал сред някакви божества. Един телевизор, на който се появяват движещи се фигури, би го хвърлил в удивление. Една кола, движеща се със сто километра, би го накарала да му настръхнат косите. Един огромен самолет, стотици тонове метал, издигащ се с грохот в небето, би го смаял. И колко още други неща има, които хората някога не са си помисляли, че са възможни, ще види той! А ние сме свикнали с тях. Те не ни впечатляват. Ако човекът от миналото види как един възрастен господин, ослепял поради едно просто перде на очите, отива и бива опериран набързо с лазер и проглежда, ще си помисли, че лекарите са богове. А те не са. Те използват постиженията на технологията. Същото бихме изпитали ние, ако можем да надникнем в бъдещето, след 200-300 години (то е много съмнително ще го има ли дотогава човечеството при това лудо самоубийство, което вършим постоянно, но както и да е).

Христовите чудеса не бяха от тоя вид. Те си остават и до днес необясними и невъзможни за повтаряне. Но е възможно нещо да ни изглежда чудо просто защото е непонятно от гледна точка на съвременното познание и ние трябва да имаме предвид този фактор. Ако Антихрист се опита да ни смайва с технически чудеса, не бива да се хващаме. Техниката си е техника, вярата си е вяра. Техниката може да облекчи живота ни, но не и да спаси душите ни.