Привлекателността на Духа

Библейски текст: 1 Коринтяни 12:1-11


На днешния ден Бог изля Своя Дух, както беше обещал на Своите апостоли Господ Исус. Характерно е, че всички вярващи, събрани в горницата, се изпълниха с Него, а не само ап. Петър, или няколко апостоли, или само апостолите, или половината от присъстващите и т.н. Не е ясно колко души са били там, но се предполага, че са били около 120 души, както е споменато в Деян.1:15 (няма причини някой от тези 120 души да е отсъствал точно на този паметен ден!). Слизането на Святия Дух беше придружено от видими белези – фучене като силен вятър, огнени езици, раздвижване на хората. Явно никой не остана незасегнат. При големи събития става така, че всеки е засегнат по някакъв начин. Никой не остава безучастен.

После, в събитията, които се разиграха около апостолите, отново виждаме тази общност на опитностите. Когато Духът слизаше над множеството, всички биваха засягани. Никой не оставаше встрани от другите, не се превръщаше в зрител, който нищо не усеща в себе си и само гледа какво става наоколо. Всеки участваше в духовните изяви, давани от Святия Дух.

Изводът е, че Святият Дух желае да изпълва всеки, всички събрани, всички присъстващи, цялото множество от вярващи и нито един да не остава незасегнат. С други думи, Святият Дух събужда всички, обединява ги, събаря преградите между тях, превръща тълпата в едно тяло, в една обединена и мощна сила, която работи за успеха на Божието дело и за разширяването на Божието царство. Никой не остава пренебрегнат от Неговата благодат.

Така беше предсказано векове преди то да се случи. В своята проповед на Петдесятница ап. Петър цитира древното пророчество за последните дни, когато Бог ще излее Духа Си на всяка твар (Деян.2:17-21). Самата дума „ще излея” създава усещането за нещо изобилно, огромно като количество, което изпълва всичко и никой не може да остане извън него – както вода, която нахлува някъде и помита всякакви прегради, изпълва и покрива. Когато има наводнение, водата прониква навсякъде. Никой не може да остане сух.

Изпълването с Духа, потапянето в Духа, покриването на всичко от Духа (или какъвто друг израз да използваме) е задължително условие всеки отделен вярващ да бъде част от църквата, от Божия народ, от царското свещенство. Ние можем да престанем да бъдем плътски хора и да се превърнем в духовни само ако живее в нас Божият Дух (Рим.8:9); ако някой няма Христовия Дух, той е чужд на Христа. Това условие е общовалидно и никой не може да изключи себе си от него.

Присъствието на Духа в църквата носи заедно със Себе Си подаръци, или иначе казано, духовни дарби. Никой не остава с празни ръце. Дарбите са различни. Има по-видими дарби, свързани с повече атрактивност и издигащи носителите им на по-горни места. Който има дарбата да говори с мъдрост, става говорител и хората сядат, пазят тишина и го слушат. Който има дарбата да върши велики дела, печели много зрители – кой би проявил наивността да изтърве момента, когато се случва велико дело? Всеки би искал да е там и да види какво става. Който има изцелителна дарба, винаги ще бъде заобиколен от болни. Който има дарбата да пророкува, винаги ще има около себе си тълпа от хора, които желаят да научат нещо интересно, разкрито по свръхестествен начин. Има и друг вид дарби, които са невидими и действието им остава не така явно. Такава е дарбата служение. Служителят е скромен човек, който върши добро на другите, като за целта е нужно да се смирява и да мисли повече за другите, отколкото за себе си. Тази дарба може да има безброй много форми на проявление – един служи, като посреща гости, друг – като помага на болни, трети – като използва своите занаятчийски умения, четвърти – като раздава помощи и т.н. Но Святият Дух раздава тези дарби не с цел те да служат за причиняване на конфликти и разделения между вярващите, а за да ги обединяват. Никой не бива да забравя, че това, което има, не е негово постижение, а някой просто му го е подарил, и то не за да се фука с него, а да служи и да се смирява. Колкото по-голяма дарба има някой, толкова по-смирен трябва да бъде.

Хората се събират в различни общности по различни начини и различни поводи. Най-крехката форма на общност е група хора да пътува в превозно средство. Те нямат нищо общо помежду си. Просто са попаднали някъде един до друг физически, събрани са напълно случайно и когато свърши пътуването, се разделят без никакви чувства, без сълзи и прегръдки. Съвременният начин на живот постоянно ни включва в такива общности и в тях ние особено силно чувстваме колко сме чужди един на друг. Когато попаднеш на оживено летище, изпитваш някаква ненавист към всички тези непознати хора, с които си така близо физически и толкова далеч духом. Яд те е, че е така, че всеки от тези хора си има семейство, приятели, деца, дом, а ти нищо не знаеш за тях. Когато отидеш на плаж лятно време, виждаш само тонове месо, повечето доста некрасиво, и ти идват грозни мисли за човека и за смисъла от неговото съществуване. Понякога става така, че такива крехки общности изведнъж се превръщат в нещо много съдбовно. Трагедията с изчезналия самолет тия дни говори, че тези 228 души, които са влезли в него с намерението да бъдат заедно няколко часа, без да се познават, без да направят опити да се запознаят и да се разделят все така непознати, всъщност са се превърнали в една много сплотена общност. Всеки от тях се е присъединил към групата, за да тръгнат заедно към своя залез, да загинат всички по един и същ начин, да влязат в едни и същи списъци, които ще се запазят за вечни времена; и когато техните опечалени близки поискат един ден да направят паметник, имената на тези непознати хора ще бъдат изсечени в гранита и който чете тези имена, ще остане с впечатлението, че те са били приятели, които са загинали за някаква обща кауза и са били обединени от една обща идея. А това впечатление ще бъде напълно погрешно. Те са били непознати и нищо не ги е обединявало.

Малко по-единна е общността на съжители в един блок. Всеки от тях си е купил жилище не за да е близо до приятели, а просто защото е имал нужда от такова. Не го интересува кои са съседите му. В процеса на съвместния живот с някои от тези хора той става познат; чуват се през стените, срещат се по стълбищата. Може да стане и приятел. С други може да станат жестоки врагове. Понякога се налага да се правят ремонти и всички се обединяват, за да съберат пари – нещо ужасно трудно; в такива моменти проличава колко са различни тези хора и как нищо не ги обединява, дори общият интерес да живеят в добри условия.

От този тип са и трудовите колективи. Те са съставени от различни хора, непознати; всеки е дошъл с цел да изкарва пари. Често отношенията между тях са много лоши, цари дух на интригантство и взаимно подозрение. Изглежда, сякаш тези хора са се събрали с цел да си тровят взаимно живота и да си лазят един на друг по нервите. Личният живот на отделния човек не подлежи на коментари, никой не се интересува какво прави той в свободното си време. Важното е когато е на работа, да дава най-доброто от себе си.

Има по-сплотени групи, като спортни отбори, при които взаимодействието и взаимопомощта са крайно необходими и важни. Такива са и военните части. Там животът на всеки зависи от уменията на останалите, затова е нужно да има истински връзки и приятелство.

Но църквата е нещо съвсем друго. Ужасно е, когато хората се събират механично и гледат на другите с раздразнение. Така е в православната църква. Всеки се отбива когато има време, пали си свещта, казва си молитвата пред своя любим светия и си заминава. Не го интересува кой е вътре; колкото по-малко хора има, по-добре. Не прави никакви опити да се запознае с другите. Не го интересува кой е свещеникът и има ли изобщо такъв. Просто си свършва работата и си заминава. Църквата като институция е налице, но я няма църквата като общност.