Покаянието – път към Бога

текст: Матей 21:28-32


Притчата за двамата сина (Мат.21:28-32) показва по картинен начин същността на покаянието като единствения път, по който можем да се върнем при нашия Създател и Господ.

В художествената литература е важно не само това, което е казано, но и това, което не е казано. Авторът трябва да остави на читателя да се досети за някои неща, да си ги представи. Не е нужно да се каже всичко. Това би било подценяване на интелигентността на читателя.

И не само в литературата е така. Ако искаме да възпитаме едно дете така, че то да стане човек с висок морал, със силна воля и здрав характер, ние трябва да го оставяме да прави само някои неща, само да се досеща, само да намира начини да постигне целите си. Ако му казваме всичко, ако му помагаме във всичко, ще изработим един слаб и безволев характер.

Тая притча на Господ Исус е важна както с това, което е казано, така и с това, което не е казано, но не е трудно да се досетиш какво е то. И тя, както почти всички други, е много кратка. С малко думи се казват много неща. Удоволствие е за тълкувателя да открие какво е премълчано, да си представи атмосферата в тоя дом, да вникне в отношенията.

И тук, подобно на прочутата притча за блудния син, имаме баща и двама сина. Няма майка, няма сестри, няма баби и дядовци – нещо характерно за онова време, когато родовете са били големи и няколко поколения са живеели съвместно. Изводът е ясен и характерният триъгълник е налице: бащата е символ на Бога, Който е Главата, Законодателят, Контрольорът, Господарят. Той има правото да дава заповеди и да разпорежда кой къде да отиде. Двамата сина са символ на изпълнения със страсти човек, който се разкъсва между чувството за дълг и желанието да се отдаде на своя мързел, на своето упорство.

Трудно се живее в такъв дом. Трудно биха излезли от своите позиции отделните герои. Бащата не може да спре да мисли за доброто на семейството си, да се грижи за това лозето да е окопано и всичката друга работа да е свършена. Той не може да напусне своя реалистичен поглед върху нещата. Ясно му е, че ако искат да са добре, хората в неговия дом трябва да работят. Няма кой да им свърши работата. Никой няма да им окопае лозето. Трябва сами да сторят това. Синовете, като млади момчета, трудно могат да приемат мисленето на баща си. Тяхното желание е да си стоят на сянка, да си почиват, вместо да се трепят по полето. Картината е толкова типична, че сякаш става дума за всяко едно семейство на тая земя. Къде бащата не е загрижен за семейното благополучие и не настоява неговите синове да бъдат трудолюбиви и грижовни стопани? Къде младите хора не са убедени, че техните бащи са остарели и скучни, с неправилни разбирания?

Двамата сина символизират вечната борба вътре в нас между чувството за дълг и страстта към свободата и удоволствията. Бог ни учи да имаме отворени очи за простите неща, за нуждата от работа. Не може да се очаква благополучие, ако не работим. Земеделският труд е символ на най-тежката мъка, на най-черната участ. Така е, и Библията ни го казва в самото си начало. Тя ни описва как Бог създаде човека за блаженство и удоволствие, постави го в райска среда, където нямаше нито една от днес познатите ни злини. Нямаше и нужда от тоя убийствен труд, който стана необходим по-късно. Лекомисленото пропиляване на Божиите дарове доведе до Божието проклятие. Човекът трябваше с труд да си изкарва хляба, да се бори със земята, която напук ще му ражда тръни и бодили.

Никой труд не предизвиква такова остро отхвърляне от човека, както земеделския. Нищо, че той е единственият начин да си осигурим прехраната. Счита се почти за обида да си земеделец, да бухаш на нивата с мотиката. Това е оставено за най-простите хора, които не ги бива за нищо друго. Счита се не само за тежко, но и за оскърбително да работиш на полето.

Всеки физически труд се посреща така. Той е за глупави хора, за неуки хора, за некадърни хора. Учените и способните трябва да стават началници, да седят зад бюра на сянка, да управляват и командват. За тях е унизително да полагат усилия. За да се докопат до своите постове, умните трябва да се преборят с голяма конкуренция. А на полето има работа за всички.

Това не значи, че умственият труд не е труд и че няма нужда от умни хора, които да седят на бюра и да ръководят. Труд не е само да бухаш с мотиката. Важното е какви плодове се раждат от труда, доколко той допринася хората да живеят по-добре. Има нужда от копачи, има нужда и от водачи, които да обединяват обществото, да го насочват към правилни цели. Едни работят с ръцете си, други – с ума си. И едните са нужни, и другите. Лошото е, когато някой тръгне по пътя на престъплението и злото, когато се превърне в нещо като тумор в обществения организъм. Лошото е, когато мързелът надделее и човек започне да изсмуква благата по насилствен и престъпен начин от трудовите хора. Тогава обществото започва да боледува тежко.

Призивът на бащата към неговите синове символизира Божия призив към нас да вършим полезни и благочестиви дела, да оставим измамата и хитрините и да направим нещо реално, от което ще имаме полза и ние, и други хора. „Иди днес на лозето”, казва ни Бог. Лозето е буренясало и занемарено. Никой не ще да ходи там, когато трябва да се копае. Ходят, когато узрее гроздето. Наближава гроздобер и лозята все повече стават място на набези на крадци, които по време на копан никакви ги няма. Човек има два избора: да отглежда блага или да краде блага. Мнозина предпочитат второто, защото е лесно и бързо. Но това е мерзост в Божиите очи. Бог ни учи да бъдем хора, които създават реални блага, и да се пазим от кражба на блага. Божият призив е „да работим тихо и да ядем своя си хляб” (2Сол.3:12); „Който е крадил, да не краде вече, а по-добре да се труди, като върши с ръцете си нещо полезно” (Еф.4:28).

Нека отбележим, че бащата се обърна към своите синове поотделно. Той не ги събра заедно, за да им каже, че трябва да идат на лозето. Това може да не изглежда много мъдро, но то има за цел да изтъкне човешкия навик да се мъчим да се скрием, да се снишим, докато другите вършат тежката работа. Всеки от двамата братя (не знаем дали е било така, но сигурно е било и това е едно от неказаните неща в тая притча) можеше да каже: „Добре де, но защо аз? Защо не пратиш брат ми?” Хубаво е да имаш брат, защото можеш винаги да поискаш от баща си да прати него на лозето.

Когато човек чуе за покаяние, първата му реакция е точно същата. Той веднага пита: „Защо точно аз?” Да, вярно е, че не съм съвършен. Вярно е, че съм грешен. Но не е вярно, че съм най-грешен от всички. Нека се покаят политиците, които крадат на поразия. Нека се покаят мутрите, които са се награбили с толкова много народна пара. Нека се покаят убийците, които отнемат живота на невинни хора. Нека се покаят лъжците, които унищожават истината и карат хората да се отчайват, че има нещо истинско на тоя свят. Като се покаят те, и аз ще се покая.

Ако разсъждаваме по тоя начин, никога няма да се покаем. Да, има лоши хора на тоя свят. Има ужасни хора. Има чудовища в човешки образ. Те трябва да се покаят. Но ако чакаме първо те да се покаят и тогава ние, ще отидем заедно с тях в ада. И ще се наслаждаваме на тяхната приятна компания през цялата вечност.

Никой не е стигнал доникъде, когато гледа на другите хора. Всеки сам стои пред Господа със своите грехове, със своята нужда от покаяние. Това, че има по-грешни от нас, сигурно е вярно, но то не ни прави да сме праведни. Праведни ставаме само по един начин: когато изповядаме греховете си пред Господа и поискаме те да бъдат умити чрез Христовата кръв (Рим.5:1,2).

Удивително е, че бащата нямаше властта да принуди никой от синовете си да изпълни неговата заповед. Той можеше да даде разпореждането, като разчита, че то ще бъде прието с разбиране и двамата ще откликнат на Бащината воля. Но нищо повече.

Удивително е, че Бог се ограничава само с това да ни призовава да изпълним волята Му, без да използва други средства, за да ни принуди да я изпълним. Понякога ни се иска да не е така. Иска ни се Бог да хване тоя, който е получил заповедта, да го отведе насила там, където трябва и да го надзирава през целия ден, както в лагерите надзирателите са стояли над затворниците и са ги налагали с пръчки, когато не работят достатъчно пъргаво. Но нека видим кои са тия моменти. Те са, когато става дума за други хора. Чудим се как Бог не накаже тия престъпни политици веднага, когато започнат да вършат своите безобразни дела. Но когато ние извършим нещо грозно и лошо, се озъртаме и си казваме: „Добре че Бог е добър и не ме наказа!” Чудим се как Бог не изобличи престъпниците, така че веднага да бъдат натикани в затвора. Но когато ние извършим някакво прегрешение, сме доволни, че не следва незабавно наказание.

Не може да се мери с двоен аршин. Щом искаме Бог да ни прощава, ще бъдем доволни и когато прощава на други. Щом искаме Бог да ни разбира, ще бъдем доволни, когато разбира другите. Щом искаме дълготърпение към нас, ще искаме такова и за другите. Избирателността е присъща на човека. Човек е безкрайно милостив към себе си и безкрайно взискателен към другите. Това, което простим на децата си, не прощаваме на чуждите деца. Но нека не искаме и Бог да е като нас. Той е праведен, ние сме грешни. Той е истинен, ние сме лъжовни. „Нека Бог бъде признат за верен, а всеки човек за лъжлив” (Рим.3:4). Ако и Бог стане като нас да гледа с едно око на един, а с друго на друг, то тогава всяка истина е окончателно погинала.

Всеки от двамата сина можеше да откаже на баща си. Първият използва това и отказа.

Всеки може да откаже да се покае. Ние сме платили такава висока цена за свободата си – заради нея се лишихме от райската градина, от спокойствието, от здравето, от нетлението. Заради свободата станахме скитници без дом, подивяхме, поболяхме се, подложихме са на преходността. Бог зачита нашето желание да управляваме сами живота си. Можем да Му се покорим, можем и да Му откажем. Непокаяният човек няма свобода. Той привидно е безкрайно свободен, може да върши всичко, което му харесва, може да говори всякакви празни приказки, да ходи където поиска; всъщност той не е свободен, както не е свободен един затворник, който има право да сменя килиите си, но си остава все в тесните граници на своя затвор (2 Петр.2:19). Истинската свобода е не да избираш между по-малка и по-голяма злина, а между зло и добро.

Все пак първият син се разкая и отиде на лозето. Той осъзна колко е прав неговият баща да иска това от него. Даде си сметка, че ако продължават да занемаряват лозето, ще умрат от глад. Че ако се инати и чака брат си да иде да свърши работата, няма да видят нищо добро.

Не е важно колко противно на Бога сме се държали някога. Не е важно колко пъти сме Му отказвали да се покаем. Важното е един ден да се опомним и да се върнем при Него. Бог не е отмъстителен. Няма да ни накаже за това, че толкова дълго ни е чакал да благоволим да се покаем. Вратата Му винаги е отворена. Това ясно е изразено в сродната притча за блудния син, който беше приет от баща си, въпреки огромното унижение, което му нанесе, въпреки срама пред хората, въпреки големите материални щети, нанесени на семейната хазна.

Бог чака. До последния си миг човек има възможност да се покае и да се върне на мястото си. Това е така, но само по принцип. Има неща, които усложняват положението. Първо, никой не знае кога ще е този негов последен момент, особено при днешния динамичен живот, когато хората мрат като мухи. Второ, ако системно отблъсваш подадената ръка, това ще ти стане навик и много трудно ще се откажеш от него в един момент, когато цялото ти съзнание ще бъде блокирано от ужаса на приближаващия край. Затова който чуе Божия глас, не бива да чака. „Днес, ако чуете гласа Му, не закоравявайте сърцата си” (Евр.3:7).

Поведението на втория син ни показва, че не думите и обещанията са важни, а реалните дела. Вторият син ни възмущава с лицемерието си. Той веднага засипа баща си с обещания, че ще изпълни заповедта му. Нарече го не как да е, а „господарю”. Неказаното в притчата вероятно е, как този син започна да говори на баща си как ще копае цял ден, как ще очисти лозето, така че да не остане и тревичка, колко е възмутен от брат си, който така безотговорно се отнася към семейните дела. Нямаме причина да не мислим така, защото който тръгне по пътя на лицемерието, трудно може да се спре и да спазва някакви граници.

Бащата може би беше зарадван от тая готовност на своя син. А може би си го познаваше какъв е ласкател и хитрец и всяко негово обещание му причиняваше болка.

Това е голямата болест на Божието дело. От лицемерие то е пострадало повече, отколкото от външни врагове. Когато църквата става официална, към нея се прилепват хитреци с мазни уста и овчи кожи, а отвътре вълци-грабители, и правят така, че хората навеки да се отвратят от всичко.

Не знаем какво е станало, когато накрая се разбра кой е отишъл на лозето и кой не е. Първият син може би не беше по саморекламата и не обясни на баща си, че е работил. Вторият положително намери куп оправдания за това, че не е отишъл. Може би обвини брат си, че му е попречил да си изпълни плановете, като е отишъл на лозето. Може и бащата да не разбра кой е свършил работата и да остана с убеждението, че първият му син е лош, а вторият – добър.

Но изводът е ясен. Когато Господ Исус запита слушателите Си кой е добрият син, те изобщо не се затрудниха. Покаянието на първия син говореше много по-убедително от лицемерието на втория. Когато се покаем за греховете си, когато оставим лицемерието и празните приказки и започнем да принасяме плодовете на покаянието (Лк.3:8), ние се показваме като добри синове на нашия Отец. Той ще разбере кой какво е правил, кой е приказвал сладки слова, без да прави нищо реално и кой се е разкайвал за грубия си отказ, след което е започнал да върши бащината воля.

Всички сме грешни, но не всички изпитват съжаление за това и желание да се променят. Всички сме грешни, но всички можем да станем част от Божието семейство. То не е съставено от безпогрешни хора, които никога не са сторили нищо лошо, а от бивши грешници, които са осъзнали своята нужда от Бога, пожелали са нещо по-добро за себе си и са намерили достатъчно сили и смирение да ссе върнат там, където им е мястото – при своя Създател и любещ Отец.