Да останеш верен – въпрос на чест или по-скоро на обич

Да останеш верен. Верен ли? Във век като нашия това понятие звучи някак старомодно. Защо е нужно да оставаш верен? Днес имаш едно разбиране за живота си, утре – друго. Днес цениш нещо или някого, утре вече ти е все едно или просто решаваш, че нов хоризонт се открива пред теб. Всеки, който дръзне да стои на пътя ти, ще бъде отстранен. А последствията – кой ли мисли за тях, особено когато те няма как да бъдат измерени материално и във времеви план. И така верността се превръща в непотребен мит. Приемливо обаче е да бъдеш верен на себе си – егоизмът ни залива едва ли не оправдано. Противниците на тази идея трябва да бъдат погребани. А що се отнася до вярност във взаимоотношенията ни, нейните основи са подкопани. В нашето общество сякаш не е проблем да изневеряваш на съпруга или съпругата си, не е проблем да си безотговорен родител, да не се интересуваш от детето и „малкия му свят“. Не е проблем да си приятел само за забавленията или пък да си неверен последовател, християнин, стига да не е фрапантно. Защо излишно да си усложняваме живота с тази вярност?
Да погледнем нещата от друг ъгъл. Какво всъщност показва верността?

Вярвам, ще се съгласите, че тя е израз на обич, дълбока любов, признателност, уважение. Трудно е да практикуваме вярност, но какво по-хубаво от това, някой да покаже вярност към нас, нали? Бихме били благодарни. Бихме се чувствали почетени.

Да приемем, че сме се преборили с егоизма си и сме показали вярност към околните и към Господа. Чудесно! Но тук вече идва ред на въпрос от следващо ниво: дали не сме били верни първо поради себеуважението си, личното достойнство и чувство за чест? Не гъделичкаме ли с подобна фалшива вярност егото си... отново? Самодоволни сме, че сме устояли, че сме се справили и сме останали верни, сякаш сме имали и имаме силата да го постигнем сами, без Божията помощ и любов, както и търпението на близките ни. Къде са любовта и признателността към Бог? А към околните?

Истина е, че верността изисква постоянство и дисциплина. Изисква жертви. Не е лесно да си верен на Бога, а и на хората, когато си онеправдан, наранен... Но си струва. Истинско и достойно е да останеш верен не толкова заради собственото си име и себеуважение, а защото обичаш Този, към Когото проявяваш вярност. Да останеш верен на Него, а не на себе си и собствените си принципи. Да останеш верен на Неговото Слово, а не на своя модел за начин на живот. Да останеш верен на Неговото специфично водителство, а не на човешката псевдомъдрост и воля.

Да, има една особеност: „Щом избереш да бъдеш верен на Исус Христос, ще влезеш във война с Аза си“ (Осуалд Чеймбърс). Но нима не си струва Азът ни да умре за себе си и на негово място да заживее личност, подобна на Христос?

Дано се научим да показваме вярност на първо място към Бога, а после и към близките ни. Най-хубавият дар на вярност е този на нашия Господ: „Ако сме неверни, Той верен остава, защото не може да се отрече от Себе Си” (ІІ Тимотей 2:13)... И защото ни обича.


Калина Тончева, 14.09.2009